https://www.edna.bg/kolonkata-na/nishto ... oe-4659848 - Нищо, за което страдах, не е било мое! - Михаела Петрова, Една.бг
Хубавото на навлизането в 50-те ти години е, че имаш достатъчно голяма перспектива, за да разбереш, че повечето неща, за които си страдал, в повечето случаи не са били твои. А аз съм от тези, които на всичкото отгоре, имат твърде много записки. Може би единственото нещо, към което съм била изключително прилежна през всичките си съзнателни години, са били моите дневници.
Разбира се, започнах ги като разговор със себе си. В тях има ежедневни вълнения, надежди, любови, радости, планове, обмисляне на различни възможности, притеснения, самолинчуване, самомобилизация и самонадъхване. Купища идеи – голяма част, останали само на хартия. Но пък вдъхновявали дните ми. Не съжалявам, че не съм имала достатъчно амбиция да ги реализирам. Дори съм благодарна, че не съм слагала големи товари на крехките си плещи.
От сегашната перспектива мога да видя, че нереализираните идеи и връзки са били като камъчета в река, които съм поставяла, за да я премина. А понякога като облаци, на които сякаш съм си почивала, докато естественото въздушно течение ме отведе в някаква посока. Погледнато от сегашната перспектива, това е много симпатично. Разбираш, че само умът ти е имал нужда от някакви котви, под формата на планове и стъпки за постигане. Нормално – линеен е.
Ако няма „план и стратегия“, никак не е спокоен и ще ти скъса нервите. Когато съм му създавала ясна структура, той се успокоява – има си семки за чоплене и оставя истинската ми същност да си пътува натам, накъдето истински я тегли. А това невидимо теглене често изглежда като седене на пейка в парка или шляене без посока. При мен често е било и висене по барове и кръчми – в компании на творци обаче. Всяко друго „ядене и пиене“ ми е било пределно безразлично и ако се случеше, бързах да се скрия някъде насаме с моя приятел – дневник. Споделянето с белия лист има изключителни достойнства, както в момента на изливането на потока на съзнанието, така и след време.
Докато пишеш за своето сега – споделяш с човека, съзнанието, душата, която най-добре ще те разбере. Много ясно дефинираш какво идва в света ти извън теб – като влияние, мисловни модели, убеждения, примери, които те разколебават или вдъхновяват. Докато записваш, емоциите ти се изливат много чисто. От някои неща ти се присвива стомахът, други те стискат за гърлото и те разплакват, на трети се ядосваш. И когато ги излееш, изведнъж отнякъде извира радост. Дори да е под формата на сентенция или заключение, което си харесваш, усмихва те. Казваш си: „Ей, колко яко го казах това“. Стане ли ти забавно, и перспективата се разширява. Започваш да си играеш с разнообразните си възприятия. Без дори да се усетиш, ставаш осъзнат сценарист на собствения си живот. Защото истински започваш да усещаш, кое те кара да се чувстваш добре, и кое те фрустрира. Когато го излееш върху белия лист, се освобождаваш от него.
Осъзнаваш, че това, което те е развълнувало, е част от пъстра картина, която си нарисувал. Пъзел, който си подредил. Поне донякъде. Може да си го оставиш за спомен, да го закачиш на стената, да го опаковаш като текст, разказ, роман, картина, песен и да го дадеш на света. А може дори да го прибереш в тайно чекмедже, може някой ден да го изгориш лист по лист, няма значение. Важното е, че видиш ли го записано на хартия – овеществено, то вече не те характеризира изцяло. Разбираш, че е малка част от теб, върху която си избрал да се фокусираш. И да изживееш точно сега.
Когато се връщаш назад и виждаш какво си писал, разбираш едни други неща. Най-вече, че паметта ни играе големи номера. Не помни нищо от голямата картина. Спомените най-често се вкопчват емоционално в травматични моменти. От хубавото помни мигове като проблясъци, по-скоро като фон на проблемния момент. Като на снимка, на която за да изпъкне даден елемент, всичко останало се кадрира „на без фокус“. Като връщаш лентата назад, много лесно схващаш, че около теб е имало много радост и пъстрота, докато ти си избирал да изживееш някаква лична драма.
Другото, което разбираш именно защото е записано черно на бяло, е, че от всички проблемни ситуации си излизал без да разбереш как. Тоест, както пише в дебелите мъдри книги: „като си престанал да избираш този проблем, този фокус“.
Но определено от позицията на дистанцията най-много се впечатлявам, че онова, за което съм ронила най-горки сълзи, смятала съм за голяма несправедливост, питала съм „Защо на мен?“, са били все неща, които просто не са били мои. Не са били мои убеждения, а внесени, натрапени, постулирани от семейна и приятелска среда, от цялото общество и масово съзнание като „за твое добро“, „така се прави“, „така не се прави“.
Навикът е силен и този тип страдание продължава да ме връхлита. Но поне знам, че когато ми се свие стомахът или нещо „ме хване за гърлото“, то не е мое, ако съзнателно не го избера като преживяване.
Сега предпочитам да преминавам през разните му там ежедневни проблеми като чувствам и осъзнавам пъстротата и цветовете на общия фон. Дишам, разхождам се. Играя си с нещата и задълженията, които имам да свърша. Дори и да е вечеря. И дори когато ми е тежко и притеснено за разнообразни неща, си позволявам да усещам общия фон. Знам, че е там. И вътрешно се усмихвам.
