forum.metsababa.net

При мен обратът настъпи. Колко дълъг бе пътя, какви неприятности трябваше да ми минат през главата, за да се осъзная най-накрая. В главата ми нещо прещрака и се включих на друга вълна. Великден беше наистина велик ден за мен - болна на легло, а около мен кипи веселба... И тогава си дадох сметка, че е крайно време да се взема в ръце и да бъда онази жена, която съм и която харесвам - весела и усмихната, ведра, излъчваща щастие, да обичам и да бъда обичана. А на какво приличах - оплакваща се, хленчеща, болна, намръщена, вечно кисела. Къде беше отишъл вроденият ми оптимизъм, позитивизъм и прекрасната ми усмивка. Зададох си въпроса: От кога не съм се смяла искрено и от сърце??? Това не бях аз. Бях се задръстила от лоша енергия и негативизъм.
Но един човек ми помогна. Тя виждаше и усещаше, че затъвам. Моята майка, милата ... Не зная волно или неволно, но по един много деликатен, нейн си начин ми даде една книжка на Карнеги "Как да преодолеем безпокойството и т.н.". Книгата стоя няколко дни недокосната, както винаги гледах скептично на подобна литература. Но, зачетох се.
След това разлистих книгата на д-р Михайлов ...
След това прегледах спомените си в "Часът на мама" ...
И дойде време за детокс. С толкова хъс детокс не съм правила. Изключително съм доволна от себе си. Знам, че съм свалила килограми, но това в случая не е първостепенно. Важното е, че душата ми се зареди с нови сили.
На Великден ударих дъното и тръгнах нагоре. Ще изплувам, трябва да изплувам, заради себе си, заради семейството си, заради живота, който е прекрасен. Не искам повече да се лутам, а искам да живея пълноценно.
Ако това се нарича следродилна депресия (не разбирам много от тези неща), то нека това е краят й!

Олеся, искам да ти кажа някои неща, но в момента постът ти дълбоко ме разчувства, затова позволи ми, мила, само сиииилно да те прегърна, да ти кажа, че съм с теб, че те усещам с всяка фибра на душата и тялото си, и да те поздравя с едно голямо БРАВО

олеся написа:Важното е, че душата ми се зареди с нови сили.

...................................................................

На Великден ударих дъното и тръгнах нагоре. Ще изплувам, трябва да изплувам, заради себе си, заради семейството си, заради живота, който е прекрасен. Не искам повече да се лутам, а искам да живея пълноценно.
Ако това се нарича следродилна депресия (не разбирам много от тези неща), то нека това е краят й!

Оли! Била съм там.... там, където твоята душа е "празнувала" тазгодишния Великден. Измъкването е трудно и много коварно. Често пъти тялото поддава, но душата - буксува..... Всъщност душата просто иска това, което й е отредено за нея.... в някои случаи това не е гледането на дете......

Не визирам теб! Не знам дали е така. Но знам, че след второто ми раждане изпаднах в тотална безизходица и безидейност. Нищо нямаше смисъл. Нито да почвам. Нито да свършвам. Животът беше един и същи... До момента, в който и аз не се осъзнах.... проумях най-важното - че никой не иска от мен да бъда майка, съпруга и домакиня. Всички искат от мен само едно - да бъда Анелия! Дори децата ми.... нямаше смисъл да ги залъгвам, че съм тяхна майка, но не съм онова момиче, което бях преди да се родят..... И какво ми пречеше да бъда и едното, и другото?! Не знам..... Но първата битка, която спечелих, беше битката за моята идентичност!!!! И това е и най-голямата ми победа и досега.... Така вече не лъжа никого и съм искрена към децата!!! Някъде и в този период на промени почнах да усещам най-голямата сила в живота си - ОБИЧТА..... обичам неистово, до полуда, докрай!!!

Оли.......... благодаря, че сподели!

олеся написа:При мен обратът настъпи.

Бавно и постепенно напред и нагоре, Олеся!
Тук съм. Не искам да пиша клишета. Просто съм тук и те чета.

Вихърче,
Чери,
Чева,

Оли, как си?! Нещо ново при теб?

Чери, по отношение на кг. - нищо ново. Но по отношение на тонуса и настроението , което е по-важното за мен.
Обиколихме Париж за 1 седмица, ходихме и на тенис на Ролан Гарос, хапнахме френска кухня, откъснахме се от лудницата и заредихме батериите.
В началото ми беше странно, защото много спонтанно и внезапно взехме решение в началото на май за това пътешествие, но определено рязката промяна се отрази много добре на всички ни. Жалко, че малкия калпазанчо не беше с нас и се затъжихме едни за други, но всичко останало беше страхотно.

Еееееееее, Париж...... френска кухня.... малки, китни ресторантчета с маси за двама. Е не тонус, ми не знам какво може да ти се случи там! Страхотно, Оли - сега съм сигурна, че си презаредила батериите! Стига малкият сладур да не ти ги е изтощил много бързо след завръщането. И аз съм като теб, когато отида някъде без децата - все те са ми в ума.

Оли, отдавна не съм те "виждала" тук - крепи ли те още спомена за Париж?!