РАЗЛИЧНИТЕ

[Kleo]

[Kleo]

[img]http://m4.netinfo.bg/media/images/12984 ... vanova.jpg[/img]

[Kleo]

[youtube]2Oe9FAK7Hxk[/youtube]

[Kleo]

Писмо от Специалната планета на различните деца

~ 3 декември - Международен ден на хората с увреждания ~

[img]http://2.bp.blogspot.com/_qK4gFi3HgFA/T ... iq%2B1.jpg[/img]

Аз съм на десет години и съм специално дете. Специална съм от мига, в който пожелах да видя света. Специална съм, защото съм част от оня особен род деца, наречени деца с увреждания или още - със специални образователни потребности. Казано накратко - децата със СОП. Съкращението не е класификация според типа увреждане, а означава, че за нашето образование в училище не са достатъчни стандартните средства. Но кой ли пък иска да знае...

Чакали са ме като всяко чакано бебе, името ми дълго и с обич избирали, във варианти за момче и за момиче. Само сърдитият доктор не предвидили. Оня, който бил така ядосан, че мама не останала в своя град да ражда, а дошла в неговата болница, че не се вслушал в молбите й да направи нещо, за да се родя по-бързо, а само крещял и я обиждал. Да, той събрал екипа за спешно секцио, но чак когато тоновете на моя милост спрели да се отчитат и той явно се уплашил, че може да стане голяма беля. Какво се случило в родилната зала - никой не разбрал освен него. Никой не обяснил на мама защо ме поставили в кислородната палатка при моите сериозни четири килограма тегло. Чак след 20 часа тихомълком ме върнали при мама и нито дума. И ето цели десет години... Тя си мисли, че не я гледам, докато обръща гръб, за да преглътне поредния ден с мен, зад ресниците на моя отнесен поглед аз все още виждам в очите й страха за утре, мъката и болезнената надежда да изтрие моето различие. Иска ми се да мога да я успокоя, но нали съм специално дете, според собствената ми дълга епикриза - дете със сериозни дефицити в общото интелектуално функциониране, мога да го направя само така, с едно писмо от моята Специална планета.

Шапката на моето различие за вас, нормалните планетяни, е като шапка невидимка. Гледате през мен и не ме виждате. Питате се защо аз и другите от Планетата на различните сме дошли във вашия свят. Не смеете да ни се доверите, убийствено съжалително поклащате глави към нашите майки:
"Ееех, горкото, колко е хубаво, пък гледай каква орисия..."

Необезпокоявана под тази шапка, аз ви наблюдавам, изумявам се понякога от грубостта и нетолерантността ви, слушам предизборно предъвкване на сложните думи "Социална интеграция и равен достъп на хората с увреждания". Чета с любопитство форумите и загрижените позиции, че като европейци трябва най-после да приемете Другостта за равностойна на Нормалността, но докато го направите, си позволявам правото на свободно мнение. А то е, че не ни приемате, защото ви показваме грешките. Системните. Показваме ви, че планетата ви е далеч от съвършенството, въпреки високите модернистични сгради, високите технологии и дваж по-високото самочувствие. Показваме ви, въпреки опитите за клониране, че светът не е матрица, че различното и уникалното все още ви причиняват дискомфорт, а не носят наслаждение. Показваме ви Истината, защото нашата специална Различност ни дава смелостта да извикаме: "Хей, кралят е гол, кралят е гол!"

Точно защото съм различна, аз не се опитвам да ви променям. Не се опитвам да ви поставям в калъп, да ви търся подходящи, специализирани и изолирани заведения. Приемам ви и ви обичам такива, каквито сте, за разлика от вас. Не измислям рамки и представи за добро поведение. Не разлепвам етикети за валидност и инвалидност. Трудна съм, но съм истинска. Трудна съм, но съм нестандартна и това ме прави ценна. Трудна съм, но съм индивидуалност. И имам право на своето индивидуално щастие. Това ми дава дързостта да ви кажа - разлепете писмото ми на работните си места, занесете го вкъщи на децата си, прочетете го още веднъж. Казват, че ние, различните деца, сме по-близо до онази сила, срещу която няма застраховка "Недосегаемост".

Написах това писмо, защото веднъж на нашата Специална планета ни гостува Малкият принц. Онова същото русокосо момче на Антоан Егзюпери, което искаше да научи как се случва опитомяването. И аз подобно на неговата лисица исках да бъда опитомена, да бъда обвързана. Когато ходех в детската градина, не можех да кажа това на децата и лелките, защото дълго не се научавах да говоря. Усмихвах им се и се надявах да ме разберат. Не се сърдех, когато нарочно изсипваха пясък в косата ми и после не си признаваха белите. Не се сърдех на учителката, която ме слагаше на столче отстрани на детското кръгче, защото фината моторика на ръцете ми била нарушена, защото съм била несръчна и съм спъвала темпа на групата. Пак се усмихвах и се опитвах да направя от оставената ми кутия пластелин по една топчица за всяко дете, но учителката все не разбираше и разваляше моите пластелинени фигурки. Не се отчайвах и си вярвах, че рано или късно ще ме забележат и ще ме опитомят. Исках да бъда за тях единствена. Специалистите казваха на мама, че съм имала задръжка в емоционалния темп на развитие. Сигурно това задържа моята вяра, че все някога ще бъда опитомена от нормалните деца.

В първи клас се съгласявах да драскат с химикал по жълтата ми блуза и си казвах, че докато драскат, те са до мен, смеем се заедно, значи ме опитомяват. Не разбирах сълзите на мама вкъщи, тя изобщо не проумяваше какво щастие е да си заобиколен от деца, макар и пишещи по блузката ми онези, нецензурните думи, дето големите ги шепнат през длан. Мама казваше, че децата са лоши, щом ми вземат стотинките в училищната закусвалня, но тя не знаеше, че ние ходехме там заедно.

Понякога децата ме въртяха в кръг, за да се объркам съвсем, после се смееха на глас и изчезваха, докато аз се опитвах да преодолея дезориентацията. Сигурно това беше част от обвързването и опитомяването, само дето мама не разбираше... Не разбираше и онази жена в бяла престилка в София, която я съветваше с наведени очи да продаде жилището ни и да заминем за Англия, за Германия, за Франция, изобщо където и да е, защото тук нямало толеранс към различните деца. Сега пък аз не разбирах думите на лекарката, че си живея съвсем нормално, но в Зоната на здрача. А мама все плачеше. Каква Зона на здрача, на мен ми е светло и харесвам този прекрасен свят не по-малко от другите хора! Понякога наистина се чувствам като в тунел, който се върти, тъмно и страшно ми е вътре, тогава си гриза ноктите до кръв, но за жалост не успявам да го разкажа на другите деца. Ако можех, убедена съм, те щяха да разберат и нямаше да ме плашат. Зная, че всички деца са добри, ако си добър с тях. Ако можех да попитам големите, които не пеят добре, още и тези, които не рисуват добре, накрая и тези, които не тичат бързо, дали това ги прави смешни, щях да им кажа, че да четеш трудно и да не разбираш защо една буква е различна в чуждите езици още не е нещо, за което да бъдеш сочен с пръст и наричан умствено изостанал.

Аз съм специално дете, защото според специалистите нося в себе си сериозен дефицит на социални умения. Не съм сигурна дали мога да го разбера, но съм сигурна, че зная какво е да обичаш, зная какво е справедливо и несправедливо, разбирам кога съм ядосала мама и се извинявам. Когато тя тъгува за някакви нейни неща, тъгувам и аз.

Когато другите деца се подиграват зад гърба на госпожата и изливат вода на нейния стол, аз се опитвам да ги спра, но понеже говоря бавно, не успявам да го сторя навреме. Няма да се откажа, защото си спомням думите на Лисицата, за която ми разказваше Малкият принц: "Трябва да бъдеш много търпелив - обяснявала лисицата. Отначало ще седнеш малко по-далеч от мен, така, в тревата. Ще те гледам с крайчеца на окото и ти няма да казваш нищо. Езикът е извор на недоразумения. Но всеки ден ще можеш да сядаш малко по-близо... Ако идваш например в четири следобед, аз още от три часа ще започна да се чувствам щастлива. Ще мога да подготвя сърцето си. Колкото повече наближава часът, толкова по-щастлива ще бъда. В четири вече ще се вълнувам и ще се безпокоя, ще открия цената на щастието!..."

Аз съм специално дете, защото често не гледам хората в очите и се разконцентрирам бързо, но виждам всяко паднало листенце, всяка роза, всяка тревичка. Специална съм, защото отстрани изглеждам сякаш не слушам говорещия, но чувам всяко трепване на есенните клони, долавям шумоленето на падащите снежинки, чувам неизречените думи между хората.

Специална съм, защото неясните за мен неща ме карат да се затварям в себе си, но отварят очите ми за един друг свят, невидим за вас, в който дълго и сладостно една роза може да ме опитоми с любов. Специална съм, защото искам да остана такава. Въпреки страховете на мама.

Специална съм, защото вече никога няма да сте същите, ако намеря начин да ви покажа нашата Специална планета от скритата и загадъчната й страна...

С поздрав,
Едно специално дете

Автор: Албена ПРОКОПИЕВА

[Kleo]

НЕ РАЗХИЩАВАЙ ЛЮБОВТА СИ, МОМИЧЕ!

„Не разхищавай любовта си, момиче!“, чух от устата на една непозната, възрастна жена на улицата. Спрях и я погледнах въпросително. „Очите ти – много дават, но и много искат. Хората нямат толкова любов за даване в наши дни. Такъв стана светът – събра се в себе си, прибра се, затвори се.“

Тушѐ! Понечих да отвърна нещо, но сякаш бях онемяла. Думите не идваха и аз безмълвна продължих по пътя си. Седнах в някакво бистрó и се замислих за хората, които обичат без да заграждат любовта в кошара, без да я държат изкъсо, на каишка.

Виждам такива човеци. Самата аз, като че ли съм такава – с приятелите си, в интимността. Когато обичаме, любовта ни е пълнокръвна, шумна е, смее се с глас, гушка се и много целува, сърди се, плаче, тропа с крак, търси, иска, раздава се цялата. „Ето ти на теб любов, приятелко! Ето и на теб, мили мой, вземи, обичам те!“

Не я крием, не се пестим, не я режем на порции, не я консервираме за „черни дни“. Грабим с грамадни шепи от бликащите ни сърчица и безразсъдно хвърляме по обичните ни, с желанието да уцелим онзи бутон, който ще превключи на режим „единение“. А обичните ни кръстосват отбранително ръце, за да не бъдат ударени от някой силен, любовен откос. „Единение“, колко хубава дума, когато говорим за лично общуване, нали?

Срещам много хора и от другия тип. Те обичат разумно и пестеливо. Тяхната любов е с „щадяща“ консистенция, опакована в здравословна, био опаковка. Добре възпитана, отлично тренирана, знае кога прати въздушна целувка с тънката си, изящна ръка и кога изчезне, без да върне обаждане със седмици, независимо, че главата ти (в някои случаи душата) „гори“ и имаш нужда да потушиш този пожар с няколко споделени чаши розе или с влажна, дълга целувка.

Тези, вторите, са абсолютно покоряващи - като сладолед Хаген Дас, който можеш да близваш само от време на време. А през останалото – любовта към тях прилича на улично куче, което смирено чака да бъде почесано зад ухото. Те са примерите от статиите: „Как да задържим мъжа до себе си“, „Как да изпъкнем“, „Как да бъдем неустоими“ и подобни. Те са отличниците във връзките, в приятелствата, в междучовешките отношения.

Факт е, така е. Светът трудно приема неподкастрената любов. Идва му в повече като гола жена на площада – за някои скандална, за други неуместна, за трети неразбираема. Любовта в днешно време е по-добре да бъде кастрирана, със симптоми на емоционална фригидност или импотентност. За да се впише, за да се побере в „рамките на допустимото“.

Многото, едностранна любов ражда изкуство, но не и продължителни лични връзки. Тя може да е вдъхновение с цветовете на съвършена картина, с мелодията на спираща дъха песен, с думите на литературен шедьовър, но авторите ѝ много често остават сами и самотни. Защото такъв е светът - събра се в себе си, прибра се, затвори се и предпочита да наблюдава „онази“ любов, вместо да я създава.

Все пак, някои хора не могат да обичат по друг начин. Те се научават да живеят с това. И, когато разочаровани или изоставени, си кажат: „Майната му, аз бях до тук, стига толкова, нямам повече ...“ в тях започва да зрее още любов от вида, които може да прекосява океани, да лекува, да променя времето, да изпотява и в най-зъзнещия студ.

Защото сърцата им нямат кранчета, които да затегнат, нямат любовен метър, с който да дозират, нямат шапка невидимка, с която да изчезват. Дано винаги да е така! И дано тези сърца никога да не пресъхват!

Публикувано 19th November 2015 от Teodora Slavova

[Kleo]

[youtube]ITswHbJPHhQ[/youtube]

Каквото привличаш, с него можеш да се справиш. Ако не ти беше по силите, нямаше да дойде при теб. ОТТУК

Винаги, когато се сетя за твоята история, си мисля колко хубаво правиш, че живееш романтично.

Приятел ми го каза наскоро. Смях се много. Първо, защото не смятам себе си за романтик. Второ, защото въпросната история, която този приятел познава, е била възприемана по всякакви други начини от близкото ми обкръжение, но не и като романтична.



За родителите ми беше напълно безразсъдна и безсрамно нагло наивна.

За мъжа, който участва в нея, си беше гръм от ясно небе, с чиито последствия още му е трудно да се справи.

През повечето време се държи все едно въобще не му се е случвало такова нещо. А когато му се налага да застане лице в лице с резултата, го играе готиния, хладнокръвен симпатяга. Както правят мъжете-пичове, когато са оставени без избор. Свършва там, каквото трябва съвсем отговорно и набързо изчезва там, където е избрал да си построи сигурен гръмоотвод.

За приятелките известно време историята беше пикантна клюка, която ги поставяше в любимата им ситуация да отсъждат кое е криво и кое е право. И чат-пат да се опитват да ми вменяват усещане за драма.

Не знам дали е романтична – казах, - но поне не позволих да бъде драма. Колкото и хора да се опитваха да ме убеждават, че това е правилното, човешкото, женското отношение към ситуацията. Колкото и да ми казваха, да сляза на земята. Колкото и да ме поучаваха, че не мисля за бъдещето.

Това е романтичното – не спираше да държи на своето, моят приятел.

Ей затова ви обичам поетите – ако превърнеш нещо, което всички мислят за драма, в поезия, то вече става романтично.

Това ни кара да обичаме живота. Обичаме го, нали?

Във всяка секунда.



Ето, знаех си, че си непоправим романтик.

Такива разговори си водя понякога с моите приятели – поетите. И ми олеква. От най-различни гравитиращи човешки драми, дадени и недадени прошки.

Което пък ме отвежда към друг разговор, който проведох същия ден. Няколко часа преди да се окажа непоправим романтик.

Един мъж ми разказа как никога нямало да прости на жена си. До края на живота й. Не до края на неговия. На нейния. Без да е ясно кой пръв ще си замине от този наш объркан в понятията си свят. Мълчах дълго, защото не исках да му се бъркам. Потокът на думите за онзи, който си има болка в душата е по-ценен, отколкото някоя мъдрост, която имаш да му кажеш. Но все пак отговорих, когато ме попита: Ти това можеш ли да простиш?



Аз всичко прощавам. Защото съм егоист.

Как така „защото си егоист“?

Когато не съм простила или нося обида, ми е тежко. Чувствам се тежка. Като простя, ставам лека. Обичам да ми е леко.

Ти си луда.

И това става. Стига да ми е леко.

Добре, хайде чао.

И друго съм забелязала в живота си. Че повечето хора капитулират, когато те виждат, че си добре, макар по техните мерки и теглилки да би трябвало да си много зле. Очевидно си луд. Няма друго обяснение.



А те от лудите се държат на безопасно разстояние. Стряскат се много, когато им разкажеш като виц някаква история с драматични обрати. И успяват да произнесат само дума N 6 от речника на Людоедката Елочка от „Дванадесетте стола“ на Илф и Петров – а именно: „Ужас“. Може би помните, че от цялото богатство на руския език, тя употребяваше само 30 думи. Но много често, моите интелигентни, съвременни слушатели, не стигат дори до произнасянето на друга любима нейна фраза: „Ама, че го рече“ или поне последната дума от речника й: „Охо!“.

Не се обяснявам и на онези, които ще ми кажат: „Помисли си защо го привличаш“ и на бърза ръка ще ме пратят на поправителен в някой ашрам, на ритрийт, на лекция на известен гуру. Или поне на хомеопат. По тази тема с привличането мога да ви кажа само едно: каквото си привлякъл, с него можеш да се справиш. Ако не ти е по силите, нямаше да го привлечеш. Толкова по темата.

Да се върнем към романтиката. Докато си говорехме всякакви други неща с моя приятел – поет, на втори план ми течеше филм на различни мои истории и така, докато го слушах и говорех, хвърлях едно вътрешно око и на кадрите от прожекционната машина на любовния ми живот.



И установих, че той е прав – изплуваха ми само романтични моменти.

Разни залези и онова магично притъмняване на небето преди буря в морето, розовото на изгрева, което поемаш с дъха си и докато си го издишал през целувка, е станало огнено жълто, созополски утрини с дъх на текила, вкуса на соленото по загоряла кожа, дъха на топлата прегръдка в мразовита зима, учестеният ритъм на сърцето му, който премина като ток през тялото ми, смеха заради потопен ръкав на яке в сос с гъби, докато потъваш в очите му, наситената със страст пара на минерален басейн под звездите, онзи sms: “Ich liebe dich auch”, който спря времето и го премести в друга паралелна Вселена. И така, от кадър в кадър, се изпълвах с неописуема вътрешна радост, че всички тези изживявания съм аз. Чистотата на моят аз. Извън всички персонализации и без никакво значение какво е станало или не е станало след това.



Ето това искам да ви пожелая в месеца на любовта. Отдайте се докрай на всеки миг, в който я почувствате. Тогава истинската ваша същност започва да трепти във вас. И всяко преживяване става истински красиво. И непоправимо романтично. На колкото повече такива мигове се отдавате, толкова повече такива мигове ще изживявате. И никак няма да ви се занимава с разните му там драми и прошки. Те ще се въртят около вас, ще се опитват да ви привлекат вниманието, да ви въвлекат в своята сериозност, но накрая ще си подвият опашката и ще кажат онова „Добре, хайде чао“.

[Kleo]

Какъв би бил животът, ако нямахме куража да променим нищо: 184 години от рождението на Ван Гог



Винсент ван Гoг се родил в Холандия през 1833 г. Всички членове на фамилията Ван Гог били или пастори, или търговци на произведения на изкуството. Самият Винсент първоначално се насочил именно към търговията с картини, но бил уволнен от работодателя си, понеже не се справял добре.

След това решил да се посвети на религиозното образование, но не успял да издържи изпитите. За кратко проповядвал в едно малко градче, но бил прогонен от местното паство, което не одобрявало аскетичния му начин на живот. Неуспелият проповедник се върнал при родителите си и тогава брат му Тео го посъветвал да започне да изучава изобразително изкуство.

Винсент се записал в художествената академия в Брюксел, а след като се дипломирал, и негов чичо му възложил да нарисува серия от картини, но не останал доволен от качеството им. Последвало и още едно огорчение - нещастната му любов към негова братовчедка, чието семейство не дало съгласието си за брак заради бедността му.

След това Винсент се преместил в Антверпен, а брат му Тео му помагал да се издържа, но художникът често гладувал, за да може да си купува бои и платна с парите, които му изпращал брат му... Постепенно гладът, несбъднатата любов и всички трудности започнали да разклащат здравето му.

През 1886 г. Винсент заминал за Париж, където живеел и Тео, и по време на двегодишния си престой във френската столица се запознал с много художници, но здравето му продължило да се влошава, което го принудило да се премести в старинния град Арл. Винсент се надявал, че ще успее да създаде там нещо като утопично артистично селище и затова поканил Гоген да му гостува, за да му разкаже за проектите си.

Холандският художник се възхищавал от Гоген и желаел да станат близки приятели, но при срещата им французинът се държал високомерно и арогантно, което довело Винсент до един от най-тежките му психически сривове, при който в миг на лудост отрязал лявото си ухо.

След този инцидент бил настанен в приюта за душевно болни „Сен Пол дьо Музол", намиращ се в Сен Реми дьо Прованс. По време на престоя си там художникът продължил да твори. След като бил пуснат от приюта, се настанил в градчето Овер сюр Оаз близо до Париж, но успял да продаде една-единствена картина, и то на свой роднина...

Живеел все по-бедно и отчаяно, творбите му били отричани, починал и баща му. Сякаш всичко се сгромолясвало... На 29 юли 1890 г., едва на трийсет и седем години, Ван Гог се прострелял с пистолет, оставяйки след себе си 2100 картини, които светът оценил едва след смъртта му, и днес те са едни от най-скъпо продаваните по международните аукциони.

Голяма част от тях представляват автопортрети, но Ван Гог не е бил някой самовлюбен луд, обсебен от мисълта да рисува себе си. Истината е, че той просто нямал средства да плаща на модели. За да се учи да рисува човешки фигури, с малкото пари, с които разполагал, Винсент си купил едно огледало и така рисувал собственото си отражение. А картината „Звездна нощ", която е една от най-красивите в историята на изкуството, всъщност представлява гледката от прозореца на лудницата, в която Ван Гог бил настанен...

КАРТИНАТА ЗВЕЗДНА НОЩ НА ВАН ГОГ:



Цитати за живота от Ван Гог

„Какъв би бил животът, ако нямахме куража да променим нищо?"

„По-малката част от нашето недоволство произлиза от това, че не сме намерили в живота мечтаното; по-голямата от това, че сме го намерили.”

„Щастлив е онзи, който вярва в Бога, защото той ще надмогне накрая всички мъки в живота, макар и не без труд и страдание.”

„Това, от което се нуждаем, е безкрайното и прекрасното, ни повече, ни по-малко, и добре ще стори човек да не се задоволява с нищо по-малко и да не се чувства спокоен, докато не го е постигнал”.

„Можеш да бъдеш учен с учените, но с художника трябва да бъдеш поет.”

[cchery]

Никога не се бях докосвала до биографията на Ван Гог... Беше ми интересно и любопитно едновременно. Деска, благодаря, че сподели.

Две от мислите на гения ме впечатлиха най-силно:

„По-малката част от нашето недоволство произлиза от това, че не сме намерили в живота мечтаното; по-голямата от това, че сме го намерили.”

„Това, от което се нуждаем, е безкрайното и прекрасното, ни повече, ни по-малко, и добре ще стори човек да не се задоволява с нищо по-малко и да не се чувства спокоен, докато не го е постигнал”.

Първата отговаря изключително добре на абсурда, сред който живеем - вечно недоволни и мърморещи българи, чието недоволство се базира основно на битови неволи!!! Само че, докато сме в блатото на тези тревоги, не си даваме сметка, че дори и да ги решим, едва ли пак ще бъдем доволни и че всичко се корени някъде другаде!!!

А втората - е, тя си "проповядва" и моето верую - за вечното движение, за пътя, за неспокойството на духа, които те карат да се чувстваш жив!

[Kleo]

Да, и аз мислих много върху съдбата му днес.
Виж как докато е бил жив едвам е оцелявал, едва се е изхранвал.
А днес картините му струват огромни суми.

[cchery]

Да, и аз мислих много върху съдбата му днес.
Виж как докато е бил жив едвам е оцелявал, едва се е изхранвал.
А днес картините му струват огромни суми.

Абсолютно!!!! Не е за вярване чак!

[Kleo]

Доста хора остават непризнати и неоценени, докато са живи.
Пост фактум започват да ги уважават, но вече е късно, нали?