РАЗЛИЧНИТЕ
Публикувано на: 03 Ное 2015, 10:46
Посвещавам тази тема на РАЗЛИЧНИТЕ - всякакви различни хора - такива, които трудно могат да се сложат в рамка, които не подлежат на квалификация, които са толкова странни, че никакъв калъп не може да ги помести в себе си... Почвам с един разказ, който много ми допадна:
ПОЛЕТ КЪМ ДОМА
Елемент ВЪЗДУХ
Някога, преди много време, когато хората се страхували от различното и търсели дявола извън себе си, в един никому непознат и отдавна забравен град се родило странно момченце. Първите думи, които чуло били: „Боже, какъв изрод!“ и то не преставало да ги чува навсякъде и от всеки, защото било родено без крака, а на раменете му растели криле. Това, обаче, не били големи, красиви и мощни криле, а слаби, недоразвити и без пера – като дефектирали и обезобразени кокали. Те се подавали от гърба му и го правели да изглежда още по-злощастно и ужасяващо.
Майката на детето - заможна, набожна и уважавана дама, която обичала своя малък, ограничен, но съвършен свят, не могла да понесе гледката и уморено прошепнала: „Махнете го оттук! Не го искам! Просто го разкарайте някъде!“
Животът на „изрода“ трябвало да бъде безсмислено кратък, но съдбата решила друго и незнайно защо и при какви обстоятелства, бебето попаднало в колибата на грозна и съсухрена бабичка, която всички с омраза, но и със страхопочитание наричали „вещицата“.
„Вещицата“ била особена, корава и неграмотна женица, която разчитала тайните на звездите и разбирала езика на вятъра. Тя се препитавала от даровете на гората, хранела се с билки и корени и, понеже видът ѝ бил плашещ за останалите, живеела относително свободно и необезпокоявано. Тя отгледала детето. Научила го да ходи на ръце, за да може да се придвижва, показала му как го да краде яйца на сойки и да ѝ помага в домакинството, вечер му говорела за звездите от злато, които били най-голямото богатство на света, а нощем, когато той спял, мажела крилете му с миризливи мехлеми с надеждата, че някой ден там ще поникнат пера.
„Изродът“ растял като добър, безкрак човек. Освен „вещицата“ не познавал добре другите хора и мислел, че неговата различност не е толкова притеснителна. Бил научен да се крие от „злото“ и да се слива с корените на дърветата за да се предпазва от опасности. Кокалите-криле на гърба му ставали все по-големи, но не се покривали с пера – оставали неподвижни, ненужни, отблъскващи и зловещи.
През един слънчев ден, някъде около 18-годишнината на момчето, „вещицата“ умряла. Просто ей така - в съня си. Била стара като изсъхнал клон и моментът да се съедини отново в земята бил настъпил. „Изродът“ бил подготвен за това. Той погребал тялото на жената и точно тогава, за първи път, почувствал самота. Застанал пред колибата и заплакал. „Изродът“ бил чувал за сълзите, но за първи път усещал дупката в гърдите си, която се появява заедно с тях. И, макар че много му се искало тази дупка да изчезне, просто не можел да спре да плаче – силно и с глас.
Тъгата го направила непредпазлив и „злото“ не закъсняло. Вятърът поел звука на страданието и привлякъл пътуваща трупа циркови артисти. Те били гладни, а гладът прави хората безпощадни и опасни. Те видели „изрода“ и си представили кесиите с жълтици, които това „адско изчадие“ щяло да им донесе. Хвърлили чувал върл младия безкрак мъж, ударили го с камък по главата за да не мърда и го метнали в каруцата като ловен трофей.
„Изродът“ се събудил във вериги и в клетка. Нямал представа къде е, но около него се тълпели мръсни, агресивни и шумни деца. Те крещели и се смеели, докато го замеряли с огризки от ябълки: „Хайде, изрод, ходѝ на ръце! Хайде!“ Той ги наблюдавал с любопитство, защото виждал малки човеци за първи път. Те имали крака.
Всъщност, всички хора имали крака и докато бавно осъзнавал този елементарен факт, безкракия започнал да да трепери и да крие лицето си - този свят не бил за него. „В света на ходещите по земята няма място за хора с дефектни криле. Аз съм грешка.“ – мислел си той, а детския кикот и подигравки карали тялото му да се свива и прегъва на две, докато осъзнавал значението на думата „жестокост“.
Дните и сезоните се сменяли. Безкракият обикалял на ръце своя затвор за да забавлява младите си „почитатели“, а и защото иначе собственикът на цирка го биел с тояга. Небето било мътно и звездите вече не се виждали, но това нямало никакво значение – безкракият почти бил забравил цвета им. Безнадежден, той се превръщал в това, което хората очаквали от него - „изродът, който ходи на ръце“.
Един ден, по време на цъфтежа на маковете, към клетката се приближило момиче. То изглеждало диво, косите му били сухи като окосена трева, лицето му – луничаво и с пигментни петна, зъбите му - криви и жълти, ала очите – те били с цвят на злато, опръскано с капки есен.
То гледала втренчено „изрода“, докато бавно и предпазливо се приближавала към клетката.
- Какво си ти? – попитало момичето.
- Аз съм изрод. – отговорил „изродът“.
- Ти си изрод, който може да лети...-замечтано продължило то.
- Не мога да летя. Не знам как. Тези израстъци не помръдват, нямат и пера. Мога само да ходя на ръце. Искаш ли да ти покажа? – в отбранителна позиция, готов за бой изсумтял той.
Вместо да отговори момичето започнало да танцува около клетката като в транс. „Пак е дошла онази, Лудата“, шептели хората, а вятърът разнасял думите им като зараза.
„Лудата“ танцувала а „изродът“ ме можел да откъсне поглед от очите ѝ с цвят на звезди. „Танцувай с мен“, чул той и започнал да се поклаща и премята, да движи тялото си и люлее раменете се докато крилете му се размърдали. Нагоре - надолу, нагоре - надолу - силни, камшични махове. Въздухът започнал да свисти. Макар и без пера, крилете на младия мъж били пораснали масивни и мощни. Те разбили дървената клетка и продължавали да се движат някак страшно и заплашително.
Светът, за миг, станал тих. Дърветата онемели. Животните замрели.Чувало се единствено свистенето на пробудилите се криле – звук на закана, вик или предупреждение. „Лудата“ спряла да танцува. Приближила се до „изрода“ и докоснала го и го целунала. После тръгнали заедно – тя на крака, той на ръце. Хората мълчали. Никой не посмял да ги спре. Никой не посмял да ги последва.
„Лудата“ и „изродът“ станали едно. Слели се в задушаваща целувка. Целували се непрекъснато, прегръщали се безсрамно и се въргаляли по тревата пред очите на всички. Правели го всеки ден, всяка минута, всеки миг, в който били заедно. Приличали на озверели за любов диви животни. Ръцете на момичето жадно галели крилете на момчето, а те били станали огромни, здрави и пълни с енергия, покрити с ослепителни, бели пера.
- Ти си моят ангел! – един ден казала тя.
- Ти си моята звезда! – един ден отговорил той, притиснал я силно към себе си, разперил
криле и заедно полетели. Все по-нагоре – към дома.
Публикувано 1st June от Teodora Slavova
Интересни ще ми бъдат всякакви гледни точки за различността. Нека дискусията бъде напълно открита, отворена и свободна. Приветствам ви, приятелки
ПОЛЕТ КЪМ ДОМА
Елемент ВЪЗДУХ
Някога, преди много време, когато хората се страхували от различното и търсели дявола извън себе си, в един никому непознат и отдавна забравен град се родило странно момченце. Първите думи, които чуло били: „Боже, какъв изрод!“ и то не преставало да ги чува навсякъде и от всеки, защото било родено без крака, а на раменете му растели криле. Това, обаче, не били големи, красиви и мощни криле, а слаби, недоразвити и без пера – като дефектирали и обезобразени кокали. Те се подавали от гърба му и го правели да изглежда още по-злощастно и ужасяващо.
Майката на детето - заможна, набожна и уважавана дама, която обичала своя малък, ограничен, но съвършен свят, не могла да понесе гледката и уморено прошепнала: „Махнете го оттук! Не го искам! Просто го разкарайте някъде!“
Животът на „изрода“ трябвало да бъде безсмислено кратък, но съдбата решила друго и незнайно защо и при какви обстоятелства, бебето попаднало в колибата на грозна и съсухрена бабичка, която всички с омраза, но и със страхопочитание наричали „вещицата“.
„Вещицата“ била особена, корава и неграмотна женица, която разчитала тайните на звездите и разбирала езика на вятъра. Тя се препитавала от даровете на гората, хранела се с билки и корени и, понеже видът ѝ бил плашещ за останалите, живеела относително свободно и необезпокоявано. Тя отгледала детето. Научила го да ходи на ръце, за да може да се придвижва, показала му как го да краде яйца на сойки и да ѝ помага в домакинството, вечер му говорела за звездите от злато, които били най-голямото богатство на света, а нощем, когато той спял, мажела крилете му с миризливи мехлеми с надеждата, че някой ден там ще поникнат пера.
„Изродът“ растял като добър, безкрак човек. Освен „вещицата“ не познавал добре другите хора и мислел, че неговата различност не е толкова притеснителна. Бил научен да се крие от „злото“ и да се слива с корените на дърветата за да се предпазва от опасности. Кокалите-криле на гърба му ставали все по-големи, но не се покривали с пера – оставали неподвижни, ненужни, отблъскващи и зловещи.
През един слънчев ден, някъде около 18-годишнината на момчето, „вещицата“ умряла. Просто ей така - в съня си. Била стара като изсъхнал клон и моментът да се съедини отново в земята бил настъпил. „Изродът“ бил подготвен за това. Той погребал тялото на жената и точно тогава, за първи път, почувствал самота. Застанал пред колибата и заплакал. „Изродът“ бил чувал за сълзите, но за първи път усещал дупката в гърдите си, която се появява заедно с тях. И, макар че много му се искало тази дупка да изчезне, просто не можел да спре да плаче – силно и с глас.
Тъгата го направила непредпазлив и „злото“ не закъсняло. Вятърът поел звука на страданието и привлякъл пътуваща трупа циркови артисти. Те били гладни, а гладът прави хората безпощадни и опасни. Те видели „изрода“ и си представили кесиите с жълтици, които това „адско изчадие“ щяло да им донесе. Хвърлили чувал върл младия безкрак мъж, ударили го с камък по главата за да не мърда и го метнали в каруцата като ловен трофей.
„Изродът“ се събудил във вериги и в клетка. Нямал представа къде е, но около него се тълпели мръсни, агресивни и шумни деца. Те крещели и се смеели, докато го замеряли с огризки от ябълки: „Хайде, изрод, ходѝ на ръце! Хайде!“ Той ги наблюдавал с любопитство, защото виждал малки човеци за първи път. Те имали крака.
Всъщност, всички хора имали крака и докато бавно осъзнавал този елементарен факт, безкракия започнал да да трепери и да крие лицето си - този свят не бил за него. „В света на ходещите по земята няма място за хора с дефектни криле. Аз съм грешка.“ – мислел си той, а детския кикот и подигравки карали тялото му да се свива и прегъва на две, докато осъзнавал значението на думата „жестокост“.
Дните и сезоните се сменяли. Безкракият обикалял на ръце своя затвор за да забавлява младите си „почитатели“, а и защото иначе собственикът на цирка го биел с тояга. Небето било мътно и звездите вече не се виждали, но това нямало никакво значение – безкракият почти бил забравил цвета им. Безнадежден, той се превръщал в това, което хората очаквали от него - „изродът, който ходи на ръце“.
Един ден, по време на цъфтежа на маковете, към клетката се приближило момиче. То изглеждало диво, косите му били сухи като окосена трева, лицето му – луничаво и с пигментни петна, зъбите му - криви и жълти, ала очите – те били с цвят на злато, опръскано с капки есен.
То гледала втренчено „изрода“, докато бавно и предпазливо се приближавала към клетката.
- Какво си ти? – попитало момичето.
- Аз съм изрод. – отговорил „изродът“.
- Ти си изрод, който може да лети...-замечтано продължило то.
- Не мога да летя. Не знам как. Тези израстъци не помръдват, нямат и пера. Мога само да ходя на ръце. Искаш ли да ти покажа? – в отбранителна позиция, готов за бой изсумтял той.
Вместо да отговори момичето започнало да танцува около клетката като в транс. „Пак е дошла онази, Лудата“, шептели хората, а вятърът разнасял думите им като зараза.
„Лудата“ танцувала а „изродът“ ме можел да откъсне поглед от очите ѝ с цвят на звезди. „Танцувай с мен“, чул той и започнал да се поклаща и премята, да движи тялото си и люлее раменете се докато крилете му се размърдали. Нагоре - надолу, нагоре - надолу - силни, камшични махове. Въздухът започнал да свисти. Макар и без пера, крилете на младия мъж били пораснали масивни и мощни. Те разбили дървената клетка и продължавали да се движат някак страшно и заплашително.
Светът, за миг, станал тих. Дърветата онемели. Животните замрели.Чувало се единствено свистенето на пробудилите се криле – звук на закана, вик или предупреждение. „Лудата“ спряла да танцува. Приближила се до „изрода“ и докоснала го и го целунала. После тръгнали заедно – тя на крака, той на ръце. Хората мълчали. Никой не посмял да ги спре. Никой не посмял да ги последва.
„Лудата“ и „изродът“ станали едно. Слели се в задушаваща целувка. Целували се непрекъснато, прегръщали се безсрамно и се въргаляли по тревата пред очите на всички. Правели го всеки ден, всяка минута, всеки миг, в който били заедно. Приличали на озверели за любов диви животни. Ръцете на момичето жадно галели крилете на момчето, а те били станали огромни, здрави и пълни с енергия, покрити с ослепителни, бели пера.
- Ти си моят ангел! – един ден казала тя.
- Ти си моята звезда! – един ден отговорил той, притиснал я силно към себе си, разперил
криле и заедно полетели. Все по-нагоре – към дома.
Публикувано 1st June от Teodora Slavova
Интересни ще ми бъдат всякакви гледни точки за различността. Нека дискусията бъде напълно открита, отворена и свободна. Приветствам ви, приятелки
Без ограничение.
