Детето тръгва на детска градина
Публикувано на: 16 Окт 2010, 15:01
Момичета, копирам тук том 1 и том 2 на моите разсъждения за тръгването на детска градина. Чакам и вашите мнения по въпроса.
Том 1
Всъщност това е един огромен въпрос и той стои пред всяка от нас от мига, в който сме станали майки, а даже и от преди това. Колкото и да е трудно на всяка майка да си го представи и признае, процесът на отглеждане на дете е не неговото хранене, обличане и обгрижване, а неговото отделяне от нас. Да, целта на отглеждането и възпитанието е детето да се отдели от нас! Звучи понякога кощунствено, когато бъде казано на майка, особено на малко дете, е така. Замислете се. Отначало, с раждането, детето се отделя от нас чисто физически, то вече не е част от тялото ни. Да, обичаме го и го гушкаме, но нерядко майките изпадат и в лека тъга или меланхолия, породена не само от хормоналните промени, а и от факта, че вече не чувстват детето си в себе си, не го усещат с цялото си същество така, както преди. След това предтоят още степени на раздялата. Отбиването е драматичен момент и повечето майки някак си не ни се иска още да отбием децата си, казваме си "Нека още малко, нека още един ден", а дори и да сме отбили децата си по собствено желание, кърменето отначало ни липсва и то не като физиологичен процес, а като емоционално общуване с детето. Прохождането е степен на раздяла и отделяне на детето от нас - то вече може да иде там, където иска, независимо от нас. Колкото и да е радостен и вълнуващ този момент, той носи в себе си и такъв елемент. Както при раждането, така и при отбиването и дори при прохождането, тези етапи на отделянето на детето от нас не минават гладко и без съпротива и ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ. Те са съпроводени с трудности и изискват време за приспособяване, и майката и детето преживяват тези раздели емоционално и с вътрешна съпротива. За раждането е ясно. При отбиването (говорим за отбиване на възраст над 9-10 месеца) детето вече може да поема друга храна, т.е. то фактически може да се справи без кърмене, понякога дори е доста по-голямо от годинка, но продължава да търси гърдата. При прохождането има вдин период, през който то всъщност е в състояние да ходи само, но някак си не се пуска, не иска да се отдели от мама. Следват степените на раздяла, в които дедето се учи да писка майката до другата стая, без да плаче, в които мама понякога излиза извън дома без него, макар и за час-два, когато се учи да спи в отделна стая, гогато се учи да прекарва деня си без нея в детската градина и по-късно в училище да се справя с някои нелеки задачи без мама. Години по-късно то се отделя от майка си като само решава какви дрехи да носи и къде да учи, отделя се заживявайки самостоятелно, създавайки собствено семейство. Отделя се, най-сетне, завинаги от майка си, когато... тя премине в другия свят, за който казват, че бил по-добър. Нашата основна роля като майки в крайна сметка трябва да бъде да ги подкрепяме в тези различни степени на разделянето и то така, че в крайна сметка те да станат напълно способни да живеят без нас. Звучи ви жестоко? Звучи ви далечно? Помислете пак! Никой не казва децата ни да живея без нас на две или на пет години, но и на две, и на пет, те трябва постепенно да се научават да се справят с все повече неща без нас. Това, което се възприема като страдание на детето, всъщност е израз на неговата съпротива срещу порасването, срещу промяната. Нашата най-главна задача като майки не е да премахнем всички препятствия пред децата си, а напротив, да има поставяме понякога дори изкуствени препятствия, които на тях им се струват непреодолими. Ние обаче знаем, че не са. Свикването с детската градина и/или училище е такъв вид препятствие. Детето го изживява драматично, защото мисли, че е непреодолимо. Какво е посланието ни към него обаче, ако реагираме "Да, добре, съгласна съм. Щом ти е трудно и не искаш, няма да го правим, аз ще го направя вместо теб."? Разбира се, че детето ще се чувства по-добре, ако постъпим така. Какво ще е научило обаче? С какво ще се е справило, какво ще е преодоляло? Какво ще е постигнало? Не сте ли виждали възрастни вече хора, които буквално чакат на майка си и баща си - да им помогнат финансово, да им направят зимнина, да им купят кола, да им гледат децата? (Тук нямам предвид получаването на някакъв вид помощ от родителите, когато хората са все пак самостоятелни. Моята майка също понякога гледа Ани за няколко часа, а свекърва ми се обижда, ако не взема от киселите краставички, които е направила. Имам предвид пълната неспособност на някои хора да се оправят сами в живота, както и факта, че живеят с мисълта, че такъв тип родителска грижа им се полага по право, независимо на колко са години.) Не сте ли виждали големи хора, които са неспособни да вземат решение сами, да носят отговорността за него, да се грижат за семействата си? Не сте ли виждали пасивни и неинициативни, затворени и неуверени в себе си хора? Как да са уверени, откъде да дойде самочувствието им и способността им да се справят с житейските ситуации? Кое ни кара да имаме самочувствие? Това, което сме постигнали, не което са ни дали. Човек, преодолял много препятствия, има вяра в себе си и върви напред, не чака мама да проправи пътя. (Спомнете си - това, което не ни изяжда, ни прави по-силни!) Когато човек започва да се справя с нещо добре, какво прави? Показва го, демонстрира, че го може. Малкото дете казва "Мамо, виж какво мога!", малко по-голямото се хвали на приятелите си, големият човек се изявява активно от социална и професионална гледна точка. Ако си мислите, че се отклонявам от темата, сетете се за разискваните по-горе въпроси със забележката на учителката на дъщеричката на Еми, че детето е затворено и не изгражда приятелства. Еми, мила, детето не тръгва активно към другите с усмивка и подадена ръка тогава, когато не е уверено, когато не се чувства сигурно. То не се чувства сигурно тогава, когато не вярва, че ще се справи, не вярва, че ще му обърнат внимание, че е достойно за вниманието на другите. Понякога такива деца стават много тихи и мълчаливи и странят от другите, а понякога в стремежа си да изградят отношения, но не вярвайки, че те самите са достатъчно ценни и интересни сами по себе си, предлагат охотно играчките си да другите. Нещо като "Ако аз не съм достатъчно интересен, надявам се поне играчката ми да те интересува". Да, но другите взимат играчката и отблъскват детето, то е разочаровано, другите са обявени за "лоши", защото не дават на свой ред техните играчки. Ами не ги дават, защото не те се стремят да привлекат някого, нали?
Така, такто съм го написала, звучи назидателно, но всъщност не е. Не е, защото това не е моят размахан пръст към майките-орлици, които свръхопекунстват и обргижват, буквално бдят над децата си, от позицията ми на безгрешна майка. Това е моят горчив опит, осъзнати грешки, осмислени минали случки и опитът ми да променя някои неща. Аз самата съм допускала немалко грешки с децата си. Самата аз виждам обаче, че след като буквално изтормозих Вили с детоксикации и спорт, т.е. поставих и препятствия, които тя не вярваше, че ще преодолее, бях на моменти дори сурова и жестока с нея, разплаквах я, но винаги и повтарях, че може, че ще се справи, просто трябва да го повярва и реши, сега тя сама решава какво и колко да яде, сама пожела да се запише на народни танци (преди две години умираше от срам и не се хващане на хоро, казваше, че ще й се смеят). Самочувствието, което започва да придобива се гради не на нещо друго, а на това, което е преодоляла и сега тя знае какво може и с колко неща може да се справи. А какво друго е самочуствието, ако не вяра в себе си и в собствените си сили? Тази вяра е истинска и трайна обаче не когато мама и тати все ти повтарят "Ти си най-умния, най-хубавия, най-силния, най-добрия", а когато е изпитана от личния ти опит. Иначе напомпаното самочувствие се сблъсква с действителността при първото по-сериозно препятствие, несвикналото на преодолява трудности дете се смачква, губи не само вяра в себе си, но и житейски ориентири, тъй като твърденията на родителите му са опровяргани, а но е свикнало да ги сичта за "последна инстанция", за център на света, за демиург на доброто и злото. Тук има едно голямо изключение! Децата до около 3 годишна възраст нямат изградена все още възможност да преценяват нюанси и степени на думите и изразите, нито добър начин да се съизмерват с околните, но затова пък в тази възраст се полагат много дълбоките основи на самоопределението им като личности. Поради това на тях е практически ЗАДЪЛЖИТЕЛНО да им се казва, че са много силни, много умни, много добри и че рисунките им са много хубави, много бързо тичат, много "силно" скачат и т.н. Те все още търсят нашето одобрение толкова активно и толкова много се нуждаят от него, че такъв тип похвали за тях са не по-малко необходими от храната и водата. Без тях те просто увяхват, свиват се, буквално не развивах своя потенциал и не достигат това, което им е заложено. Обратно, похвалата и одобрението от мама и тати ги окрилява и те с нови сили опитват нови неща. Дори критиката в тази възраст, а всъщност защо не и във всяка друга, задължително трябва да е много позитивна. Не бива да казваме "не е хубаво това цвете на рисунката" или "Цвете не се рисува така", по добре да кажем "Браво, много хубаво цвете! Ти си вече голям/а и рисуваш много хубаво. А какво ще кажеш следващия път да го направим ей така (и показваме как според нас трябва да е)?". Този тип критика не само не отрича постижението на детето, а постига и нещо повече - търсейки мнението му ("какво ще кажеш") възрастният го признава за авторитет по въпроса. Това автоматично повдига самочувствието му, но и го натоварва с отговорност. Детето е гордо и обикновено отговаря с много сериозен тон.
... Ох, момичета, колкото и много да написах, имам още много неща, които мога да кажа по темата (представяте ли си колко още мога да ви досадя?)! Налага се обаче да излизам, даже закъснявам, но този въпрос се оказа нещо, по което съм мислила доста и което от години много ме вълнува. Надявам се, че не съм пракалила и че няма много грешки (нямам време да си прочета поста, пускам го така и бягам!). Целта ми е най-вече да предизвикам размисъл. Ако се окаже интересно може да го обособим в отделна тема, Чери и без отдавана ми е кръстила образованието (а аз май и възпитанието си харесах).
Том 1
Всъщност това е един огромен въпрос и той стои пред всяка от нас от мига, в който сме станали майки, а даже и от преди това. Колкото и да е трудно на всяка майка да си го представи и признае, процесът на отглеждане на дете е не неговото хранене, обличане и обгрижване, а неговото отделяне от нас. Да, целта на отглеждането и възпитанието е детето да се отдели от нас! Звучи понякога кощунствено, когато бъде казано на майка, особено на малко дете, е така. Замислете се. Отначало, с раждането, детето се отделя от нас чисто физически, то вече не е част от тялото ни. Да, обичаме го и го гушкаме, но нерядко майките изпадат и в лека тъга или меланхолия, породена не само от хормоналните промени, а и от факта, че вече не чувстват детето си в себе си, не го усещат с цялото си същество така, както преди. След това предтоят още степени на раздялата. Отбиването е драматичен момент и повечето майки някак си не ни се иска още да отбием децата си, казваме си "Нека още малко, нека още един ден", а дори и да сме отбили децата си по собствено желание, кърменето отначало ни липсва и то не като физиологичен процес, а като емоционално общуване с детето. Прохождането е степен на раздяла и отделяне на детето от нас - то вече може да иде там, където иска, независимо от нас. Колкото и да е радостен и вълнуващ този момент, той носи в себе си и такъв елемент. Както при раждането, така и при отбиването и дори при прохождането, тези етапи на отделянето на детето от нас не минават гладко и без съпротива и ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ. Те са съпроводени с трудности и изискват време за приспособяване, и майката и детето преживяват тези раздели емоционално и с вътрешна съпротива. За раждането е ясно. При отбиването (говорим за отбиване на възраст над 9-10 месеца) детето вече може да поема друга храна, т.е. то фактически може да се справи без кърмене, понякога дори е доста по-голямо от годинка, но продължава да търси гърдата. При прохождането има вдин период, през който то всъщност е в състояние да ходи само, но някак си не се пуска, не иска да се отдели от мама. Следват степените на раздяла, в които дедето се учи да писка майката до другата стая, без да плаче, в които мама понякога излиза извън дома без него, макар и за час-два, когато се учи да спи в отделна стая, гогато се учи да прекарва деня си без нея в детската градина и по-късно в училище да се справя с някои нелеки задачи без мама. Години по-късно то се отделя от майка си като само решава какви дрехи да носи и къде да учи, отделя се заживявайки самостоятелно, създавайки собствено семейство. Отделя се, най-сетне, завинаги от майка си, когато... тя премине в другия свят, за който казват, че бил по-добър. Нашата основна роля като майки в крайна сметка трябва да бъде да ги подкрепяме в тези различни степени на разделянето и то така, че в крайна сметка те да станат напълно способни да живеят без нас. Звучи ви жестоко? Звучи ви далечно? Помислете пак! Никой не казва децата ни да живея без нас на две или на пет години, но и на две, и на пет, те трябва постепенно да се научават да се справят с все повече неща без нас. Това, което се възприема като страдание на детето, всъщност е израз на неговата съпротива срещу порасването, срещу промяната. Нашата най-главна задача като майки не е да премахнем всички препятствия пред децата си, а напротив, да има поставяме понякога дори изкуствени препятствия, които на тях им се струват непреодолими. Ние обаче знаем, че не са. Свикването с детската градина и/или училище е такъв вид препятствие. Детето го изживява драматично, защото мисли, че е непреодолимо. Какво е посланието ни към него обаче, ако реагираме "Да, добре, съгласна съм. Щом ти е трудно и не искаш, няма да го правим, аз ще го направя вместо теб."? Разбира се, че детето ще се чувства по-добре, ако постъпим така. Какво ще е научило обаче? С какво ще се е справило, какво ще е преодоляло? Какво ще е постигнало? Не сте ли виждали възрастни вече хора, които буквално чакат на майка си и баща си - да им помогнат финансово, да им направят зимнина, да им купят кола, да им гледат децата? (Тук нямам предвид получаването на някакъв вид помощ от родителите, когато хората са все пак самостоятелни. Моята майка също понякога гледа Ани за няколко часа, а свекърва ми се обижда, ако не взема от киселите краставички, които е направила. Имам предвид пълната неспособност на някои хора да се оправят сами в живота, както и факта, че живеят с мисълта, че такъв тип родителска грижа им се полага по право, независимо на колко са години.) Не сте ли виждали големи хора, които са неспособни да вземат решение сами, да носят отговорността за него, да се грижат за семействата си? Не сте ли виждали пасивни и неинициативни, затворени и неуверени в себе си хора? Как да са уверени, откъде да дойде самочувствието им и способността им да се справят с житейските ситуации? Кое ни кара да имаме самочувствие? Това, което сме постигнали, не което са ни дали. Човек, преодолял много препятствия, има вяра в себе си и върви напред, не чака мама да проправи пътя. (Спомнете си - това, което не ни изяжда, ни прави по-силни!) Когато човек започва да се справя с нещо добре, какво прави? Показва го, демонстрира, че го може. Малкото дете казва "Мамо, виж какво мога!", малко по-голямото се хвали на приятелите си, големият човек се изявява активно от социална и професионална гледна точка. Ако си мислите, че се отклонявам от темата, сетете се за разискваните по-горе въпроси със забележката на учителката на дъщеричката на Еми, че детето е затворено и не изгражда приятелства. Еми, мила, детето не тръгва активно към другите с усмивка и подадена ръка тогава, когато не е уверено, когато не се чувства сигурно. То не се чувства сигурно тогава, когато не вярва, че ще се справи, не вярва, че ще му обърнат внимание, че е достойно за вниманието на другите. Понякога такива деца стават много тихи и мълчаливи и странят от другите, а понякога в стремежа си да изградят отношения, но не вярвайки, че те самите са достатъчно ценни и интересни сами по себе си, предлагат охотно играчките си да другите. Нещо като "Ако аз не съм достатъчно интересен, надявам се поне играчката ми да те интересува". Да, но другите взимат играчката и отблъскват детето, то е разочаровано, другите са обявени за "лоши", защото не дават на свой ред техните играчки. Ами не ги дават, защото не те се стремят да привлекат някого, нали?
Така, такто съм го написала, звучи назидателно, но всъщност не е. Не е, защото това не е моят размахан пръст към майките-орлици, които свръхопекунстват и обргижват, буквално бдят над децата си, от позицията ми на безгрешна майка. Това е моят горчив опит, осъзнати грешки, осмислени минали случки и опитът ми да променя някои неща. Аз самата съм допускала немалко грешки с децата си. Самата аз виждам обаче, че след като буквално изтормозих Вили с детоксикации и спорт, т.е. поставих и препятствия, които тя не вярваше, че ще преодолее, бях на моменти дори сурова и жестока с нея, разплаквах я, но винаги и повтарях, че може, че ще се справи, просто трябва да го повярва и реши, сега тя сама решава какво и колко да яде, сама пожела да се запише на народни танци (преди две години умираше от срам и не се хващане на хоро, казваше, че ще й се смеят). Самочувствието, което започва да придобива се гради не на нещо друго, а на това, което е преодоляла и сега тя знае какво може и с колко неща може да се справи. А какво друго е самочуствието, ако не вяра в себе си и в собствените си сили? Тази вяра е истинска и трайна обаче не когато мама и тати все ти повтарят "Ти си най-умния, най-хубавия, най-силния, най-добрия", а когато е изпитана от личния ти опит. Иначе напомпаното самочувствие се сблъсква с действителността при първото по-сериозно препятствие, несвикналото на преодолява трудности дете се смачква, губи не само вяра в себе си, но и житейски ориентири, тъй като твърденията на родителите му са опровяргани, а но е свикнало да ги сичта за "последна инстанция", за център на света, за демиург на доброто и злото. Тук има едно голямо изключение! Децата до около 3 годишна възраст нямат изградена все още възможност да преценяват нюанси и степени на думите и изразите, нито добър начин да се съизмерват с околните, но затова пък в тази възраст се полагат много дълбоките основи на самоопределението им като личности. Поради това на тях е практически ЗАДЪЛЖИТЕЛНО да им се казва, че са много силни, много умни, много добри и че рисунките им са много хубави, много бързо тичат, много "силно" скачат и т.н. Те все още търсят нашето одобрение толкова активно и толкова много се нуждаят от него, че такъв тип похвали за тях са не по-малко необходими от храната и водата. Без тях те просто увяхват, свиват се, буквално не развивах своя потенциал и не достигат това, което им е заложено. Обратно, похвалата и одобрението от мама и тати ги окрилява и те с нови сили опитват нови неща. Дори критиката в тази възраст, а всъщност защо не и във всяка друга, задължително трябва да е много позитивна. Не бива да казваме "не е хубаво това цвете на рисунката" или "Цвете не се рисува така", по добре да кажем "Браво, много хубаво цвете! Ти си вече голям/а и рисуваш много хубаво. А какво ще кажеш следващия път да го направим ей така (и показваме как според нас трябва да е)?". Този тип критика не само не отрича постижението на детето, а постига и нещо повече - търсейки мнението му ("какво ще кажеш") възрастният го признава за авторитет по въпроса. Това автоматично повдига самочувствието му, но и го натоварва с отговорност. Детето е гордо и обикновено отговаря с много сериозен тон.
... Ох, момичета, колкото и много да написах, имам още много неща, които мога да кажа по темата (представяте ли си колко още мога да ви досадя?)! Налага се обаче да излизам, даже закъснявам, но този въпрос се оказа нещо, по което съм мислила доста и което от години много ме вълнува. Надявам се, че не съм пракалила и че няма много грешки (нямам време да си прочета поста, пускам го така и бягам!). Целта ми е най-вече да предизвикам размисъл. Ако се окаже интересно може да го обособим в отделна тема, Чери и без отдавана ми е кръстила образованието (а аз май и възпитанието си харесах).