forum.metsababa.net

Момичета, копирам тук том 1 и том 2 на моите разсъждения за тръгването на детска градина. Чакам и вашите мнения по въпроса.

Том 1
Всъщност това е един огромен въпрос и той стои пред всяка от нас от мига, в който сме станали майки, а даже и от преди това. Колкото и да е трудно на всяка майка да си го представи и признае, процесът на отглеждане на дете е не неговото хранене, обличане и обгрижване, а неговото отделяне от нас. Да, целта на отглеждането и възпитанието е детето да се отдели от нас! Звучи понякога кощунствено, когато бъде казано на майка, особено на малко дете, е така. Замислете се. Отначало, с раждането, детето се отделя от нас чисто физически, то вече не е част от тялото ни. Да, обичаме го и го гушкаме, но нерядко майките изпадат и в лека тъга или меланхолия, породена не само от хормоналните промени, а и от факта, че вече не чувстват детето си в себе си, не го усещат с цялото си същество така, както преди. След това предтоят още степени на раздялата. Отбиването е драматичен момент и повечето майки някак си не ни се иска още да отбием децата си, казваме си "Нека още малко, нека още един ден", а дори и да сме отбили децата си по собствено желание, кърменето отначало ни липсва и то не като физиологичен процес, а като емоционално общуване с детето. Прохождането е степен на раздяла и отделяне на детето от нас - то вече може да иде там, където иска, независимо от нас. Колкото и да е радостен и вълнуващ този момент, той носи в себе си и такъв елемент. Както при раждането, така и при отбиването и дори при прохождането, тези етапи на отделянето на детето от нас не минават гладко и без съпротива и ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ. Те са съпроводени с трудности и изискват време за приспособяване, и майката и детето преживяват тези раздели емоционално и с вътрешна съпротива. За раждането е ясно. При отбиването (говорим за отбиване на възраст над 9-10 месеца) детето вече може да поема друга храна, т.е. то фактически може да се справи без кърмене, понякога дори е доста по-голямо от годинка, но продължава да търси гърдата. При прохождането има вдин период, през който то всъщност е в състояние да ходи само, но някак си не се пуска, не иска да се отдели от мама. Следват степените на раздяла, в които дедето се учи да писка майката до другата стая, без да плаче, в които мама понякога излиза извън дома без него, макар и за час-два, когато се учи да спи в отделна стая, гогато се учи да прекарва деня си без нея в детската градина и по-късно в училище да се справя с някои нелеки задачи без мама. Години по-късно то се отделя от майка си като само решава какви дрехи да носи и къде да учи, отделя се заживявайки самостоятелно, създавайки собствено семейство. Отделя се, най-сетне, завинаги от майка си, когато... тя премине в другия свят, за който казват, че бил по-добър. Нашата основна роля като майки в крайна сметка трябва да бъде да ги подкрепяме в тези различни степени на разделянето и то така, че в крайна сметка те да станат напълно способни да живеят без нас. Звучи ви жестоко? Звучи ви далечно? Помислете пак! Никой не казва децата ни да живея без нас на две или на пет години, но и на две, и на пет, те трябва постепенно да се научават да се справят с все повече неща без нас. Това, което се възприема като страдание на детето, всъщност е израз на неговата съпротива срещу порасването, срещу промяната. Нашата най-главна задача като майки не е да премахнем всички препятствия пред децата си, а напротив, да има поставяме понякога дори изкуствени препятствия, които на тях им се струват непреодолими. Ние обаче знаем, че не са. Свикването с детската градина и/или училище е такъв вид препятствие. Детето го изживява драматично, защото мисли, че е непреодолимо. Какво е посланието ни към него обаче, ако реагираме "Да, добре, съгласна съм. Щом ти е трудно и не искаш, няма да го правим, аз ще го направя вместо теб."? Разбира се, че детето ще се чувства по-добре, ако постъпим така. Какво ще е научило обаче? С какво ще се е справило, какво ще е преодоляло? Какво ще е постигнало? Не сте ли виждали възрастни вече хора, които буквално чакат на майка си и баща си - да им помогнат финансово, да им направят зимнина, да им купят кола, да им гледат децата? (Тук нямам предвид получаването на някакъв вид помощ от родителите, когато хората са все пак самостоятелни. Моята майка също понякога гледа Ани за няколко часа, а свекърва ми се обижда, ако не взема от киселите краставички, които е направила. Имам предвид пълната неспособност на някои хора да се оправят сами в живота, както и факта, че живеят с мисълта, че такъв тип родителска грижа им се полага по право, независимо на колко са години.) Не сте ли виждали големи хора, които са неспособни да вземат решение сами, да носят отговорността за него, да се грижат за семействата си? Не сте ли виждали пасивни и неинициативни, затворени и неуверени в себе си хора? Как да са уверени, откъде да дойде самочувствието им и способността им да се справят с житейските ситуации? Кое ни кара да имаме самочувствие? Това, което сме постигнали, не което са ни дали. Човек, преодолял много препятствия, има вяра в себе си и върви напред, не чака мама да проправи пътя. (Спомнете си - това, което не ни изяжда, ни прави по-силни!) Когато човек започва да се справя с нещо добре, какво прави? Показва го, демонстрира, че го може. Малкото дете казва "Мамо, виж какво мога!", малко по-голямото се хвали на приятелите си, големият човек се изявява активно от социална и професионална гледна точка. Ако си мислите, че се отклонявам от темата, сетете се за разискваните по-горе въпроси със забележката на учителката на дъщеричката на Еми, че детето е затворено и не изгражда приятелства. Еми, мила, детето не тръгва активно към другите с усмивка и подадена ръка тогава, когато не е уверено, когато не се чувства сигурно. То не се чувства сигурно тогава, когато не вярва, че ще се справи, не вярва, че ще му обърнат внимание, че е достойно за вниманието на другите. Понякога такива деца стават много тихи и мълчаливи и странят от другите, а понякога в стремежа си да изградят отношения, но не вярвайки, че те самите са достатъчно ценни и интересни сами по себе си, предлагат охотно играчките си да другите. Нещо като "Ако аз не съм достатъчно интересен, надявам се поне играчката ми да те интересува". Да, но другите взимат играчката и отблъскват детето, то е разочаровано, другите са обявени за "лоши", защото не дават на свой ред техните играчки. Ами не ги дават, защото не те се стремят да привлекат някого, нали?
Така, такто съм го написала, звучи назидателно, но всъщност не е. Не е, защото това не е моят размахан пръст към майките-орлици, които свръхопекунстват и обргижват, буквално бдят над децата си, от позицията ми на безгрешна майка. Това е моят горчив опит, осъзнати грешки, осмислени минали случки и опитът ми да променя някои неща. Аз самата съм допускала немалко грешки с децата си. Самата аз виждам обаче, че след като буквално изтормозих Вили с детоксикации и спорт, т.е. поставих и препятствия, които тя не вярваше, че ще преодолее, бях на моменти дори сурова и жестока с нея, разплаквах я, но винаги и повтарях, че може, че ще се справи, просто трябва да го повярва и реши, сега тя сама решава какво и колко да яде, сама пожела да се запише на народни танци (преди две години умираше от срам и не се хващане на хоро, казваше, че ще й се смеят). Самочувствието, което започва да придобива се гради не на нещо друго, а на това, което е преодоляла и сега тя знае какво може и с колко неща може да се справи. А какво друго е самочуствието, ако не вяра в себе си и в собствените си сили? Тази вяра е истинска и трайна обаче не когато мама и тати все ти повтарят "Ти си най-умния, най-хубавия, най-силния, най-добрия", а когато е изпитана от личния ти опит. Иначе напомпаното самочувствие се сблъсква с действителността при първото по-сериозно препятствие, несвикналото на преодолява трудности дете се смачква, губи не само вяра в себе си, но и житейски ориентири, тъй като твърденията на родителите му са опровяргани, а но е свикнало да ги сичта за "последна инстанция", за център на света, за демиург на доброто и злото. Тук има едно голямо изключение! Децата до около 3 годишна възраст нямат изградена все още възможност да преценяват нюанси и степени на думите и изразите, нито добър начин да се съизмерват с околните, но затова пък в тази възраст се полагат много дълбоките основи на самоопределението им като личности. Поради това на тях е практически ЗАДЪЛЖИТЕЛНО да им се казва, че са много силни, много умни, много добри и че рисунките им са много хубави, много бързо тичат, много "силно" скачат и т.н. Те все още търсят нашето одобрение толкова активно и толкова много се нуждаят от него, че такъв тип похвали за тях са не по-малко необходими от храната и водата. Без тях те просто увяхват, свиват се, буквално не развивах своя потенциал и не достигат това, което им е заложено. Обратно, похвалата и одобрението от мама и тати ги окрилява и те с нови сили опитват нови неща. Дори критиката в тази възраст, а всъщност защо не и във всяка друга, задължително трябва да е много позитивна. Не бива да казваме "не е хубаво това цвете на рисунката" или "Цвете не се рисува така", по добре да кажем "Браво, много хубаво цвете! Ти си вече голям/а и рисуваш много хубаво. А какво ще кажеш следващия път да го направим ей така (и показваме как според нас трябва да е)?". Този тип критика не само не отрича постижението на детето, а постига и нещо повече - търсейки мнението му ("какво ще кажеш") възрастният го признава за авторитет по въпроса. Това автоматично повдига самочувствието му, но и го натоварва с отговорност. Детето е гордо и обикновено отговаря с много сериозен тон.
... Ох, момичета, колкото и много да написах, имам още много неща, които мога да кажа по темата (представяте ли си колко още мога да ви досадя?)! Налага се обаче да излизам, даже закъснявам, но този въпрос се оказа нещо, по което съм мислила доста и което от години много ме вълнува. Надявам се, че не съм пракалила и че няма много грешки (нямам време да си прочета поста, пускам го така и бягам!). Целта ми е най-вече да предизвикам размисъл. Ако се окаже интересно може да го обособим в отделна тема, Чери и без отдавана ми е кръстила образованието (а аз май и възпитанието си харесах).

Том 2
Счетоводител съм. По-важното е обаче, че съм майка. Това само по себе си не ме прави квалифицирана, но лично според мен някак си ме задължава да се образовам по темата. Започнах да чета книги по психология преди години, периодът съвпадна с първата ми бременност и вероятно действително има връзка, защото аз търсех активно информация по темите възпитание, развитие и т.н. В кайна сметка се оказа, че просто ми е интересно, темата ме вълнува и доста съм мислила по нея, а най-вече продължавам да мисля все още.
По-конкретно доста съм мислила по въпроса за свикването на децата с коя да е значима промяна в живота им. Винаги съм се чудила каква трябва да е позицията на родителя, какво трябва да направи той. Горе-долу се е поизбистрила следната моя представа:
1. Доколкото е възможно родителите трябва да подготвят детето за това, което го очаква. Разбира се при отбиването това е по-трудно да стане с думи и обяснения, отколкото при тръгването на градина, но винаги има начин да подскажем да детето за какво става въпрос. Ако оставим настрана най-бебешкия и по-невербален период и гледаме от две-три годишна възраст нататък, мама и тати могат много неща да обяснят на детето предварително. Това се отнася за всякакви съществени промени в живота на детето, включително и някои нежелани, като влизане в болница например. Тук важно е следното:
* Винаги да казваме истината. Ако искаме детето да има доверие в нас и да не е неприятно изненадано, не бива да го лъжем. Ако ще му бият инжекция, няма нужда да му казваме "Изобщо няма да боли". Ако го направим, то ще е много шокирано от факта, че боли, а освен това какво ще правим, когато се наложи да му се сложи следващата инжекция? По-добре е да му кажем "Боли наистина, но е поносимо и е толкова кратко, че докато го усетиш и вече е свършило. Ако не мърдаш, боли по-малко." Ще се изумите колко зряло приемат подобна реплика три годишните! Ако му разказваме за детската градина, нека да са факти, а не емоции и представи. Можем да му разкажем без излишни подробности и почти делово, че там децата закусват, играят си, после обядват, лягат да си починат и после идват мама и/или тати и ги вземат. Стегнато и вярно. Достатъчно е, за да му създаде представа. Ако нещо го интересува, нека то само попита и да му отговорим тогава. Не бива да ми казваме наща от рода на "Там е много интересно, много ще ти хареса" - тези думи не го информират за нищо конкретно и с нищо не намаляват неизвестността пред него, а тя именно го тревожи. Освен това такива думи създават очаквания у детето и рискът от разочарование се увеличава. Ами ако не му е интересно (поне отначало)? Ако не му хареса?
* Да говорим положително. Не става въпрос да украсяваме нещата, а да обръщаме внимание на хувабите неща. Например да обясним, че в градината има много деца и така може да се играе на повече игри, отколкото у дома. Да подскажем на детето, че новите хора означават нови приятели.
2. Родителите никога не бива да показват своята емоция и своята тревога, особено колко им е мъчно от раздялата. Самата раздяла трябва да е много кратка или почти липсваща като ритуал, все едно че става въпрос за отиване за малко до другата стая. Всякакви прегръдки и целувки, специални думи и т.н. са ЗАБРАНЕНИ, защото те внушават на детето, че това, което става е нещо извънредно, необичайно и - следователно - особено и плашещо. Защо да се разделяме ритуално и емоционално с някого, когото скоро ще видим? Щом мама и тати правят ТАКАВА раздяла, значи има нещо! (Това си мисли детето). Не бива и да изчезваме съвсем тайно, защото така изграждаме страх и недоверие у детето, то започва да си мисли, че всеки път може ненадейно пак да изчезнем и като резултат се вкопчва в мама и не я пуска да отиде дори до тоалетната. Най-добре е само да маркираме много кратко раздялата, като може да кажем "Е, аз тръгвам, като се наспиш ще дойда да те взема" и по този начин слагаме акцента върху това, че ще се върнем, а не върху раздялата. След подобни думи мама трябва МОМЕНТАЛНО ДА ТРЪГНЕ и да се скрие от погледа на детето, колкото и жално и сърцераздирателно да плаче или моли то. Факт е, че при правилен подход от родителите, правилни действия на персонала в градината и доверие по между им, повечето деца плачат 30 секунди до една минута след като мама се изгуби от погледа им. Това конкретно съм го виждала много пъти в детската градина на каката, а сега и в градината на Ани. Ако мама обаче прегръща и целува детето половин час, ако му кава "Ще ми бъде мъчно за теб" и особено ако допусне грешката след като излезе да се върне обратно, детето плаче понякога часове и обикновено се научава, че ако плаче, получава това, което иска. Разбира се, че ще плаче тогава! Ако не го получи, значи не е плакало достатъчно дълго или достатъчно силно и детето се старае да поправи тази своя грешка.
Напълно разрешено е при вземането от детската градина да има много прегръдки и целувки, като не забравяме да похвалим детето, че се е справило добре.
3. Трябва да проявим разбиране към временните промени в настроенията на детето, докато се адаптира към новата за него ситуация и В НИКАКЪВ СЛУЧАЙ ДА НЕ ПРИВАБВЯМЕ ВТОРИ ПРОБЛЕМ КЪМ ТОЗИ, КОЙТО ДЕТЕТО ВЕЧЕ ИМА! Ще обясня. Детето има проблем, това е новата ситуация, с която то отначало не знае как да се справи. Докато се нагоди към нея и си изгради модел на реакция, то може да се държи по-капризно, да бъде по-непослушно и предизвикателно или напротив, по-отпуснато и вяло, може да е плачливо, нервно, сърдито без явна причина, нападателно, агресивно... Това, което не бива да правим, е да започнем да му се караме или да го наказваме за това му поведение, защото то няма да разбере защо правим това и ще добавим за него втори проблем за разрешаване. То е малко и няма нужда от това, първият му проблем си е достатъчно сериозен за него. През тези кризи на растежа единственото добро решение е да проявим разбиране и търпение, като само може да ограничаваме най-крайните и опасни негови прояви. След време (от седмица до около два-три месеца) отново ще се върне нашето по-уравновесено и спокойно детенце. В крайна сметка "не можеш да изтръгнеш на някого почвата изпод краката му и да очакваш той да се държи нормално" (цитатът е мисля на Джон Стайнбек).
Е, май това е основното. Истината е, че да си майка е сериозна работа и е нужно много дълбоко разбиране на детето и осъзнаване на собвствените реакции и поведение.
***
Хм, това беше "Том втори" на Избраните ми съчинения на тема възпитание (и не само). Чери като се върне ще се хване за главата и директно ще го мести в отделна тема май

Нелката, благодаря че намина и ги сложи тези избрани съчинения тук. Трябваше аз да ги прехвърля, ама де толкоз акъл за такива неща?!?! . При първа възможност ще прехвърля мненията на момичетата от спам-темата като отговори на твоите постове тук, за да е пълна инфото. Добре дошла в твоята "бърлога" .

Тръгването на тригодишно дете на градина ми е съвсем прясна и болезнена тема. Е, беше болезнена преди месец, сега вече поотшумяха първите емоции и като че ли нещата започват да се канализират. Моята Яна се държи съвсем като по книга с това изпитание. Премина през плача, хленченето, гладната стачка в градината, но мисля, че вече нещата се нормализират. Остава само глезенето след като я вземем, понякога е кисела, понякога опърничава. Но като цяло мисля, че цялото семемйство се справи много добре с този период.
На мен ми беше ужасно терсене от това тръгване на градина, изнамерих 10 довода защо ходенето там е лошо за детето ми. Но си знам каква беше основната причина - не искам да видя, че детето ми е порастнало, че нашата компания вече не му е достатъчна. Като сме на разходка, тя постоянно се оглежда за деца, за да поиграе с тях. Ако сме на площадка с катерушки, но няма деца, тя седи при мен и нищо не прави. И светва, ако се появи компания, веднага отива и се опитва да установи контакт. Просто се чудя от къде е толкова социална, след като двамата с баща й сме - хмммм - не особено общителни . Та си мислех, че на нея ще й е доста по-лесно в градината, отколкото на мен. Особено след като един ден се наложи лелята да я изтръгва от ръцете ми и да я влачи, пищяща в класната стая...... . Плаках и аз - признавам, срам не срам.
Но после я преместихме в друга градина, където с децата се отнасят доста по човешки и - виж ти! - Яна свикна да ходи без дори да мърмори, и то за няма и 10 дни. По нейни думи в градината е много забавно, знае имената на поне 5-6 деца, за две седмици научи 5 нови песнички. В началото не ядеше, но от два дни яде супа на обед, понякога иска и допълнително. Много се гордея с детето си, особено когато госпожите казват как днес се е държала страхотно, пяла е, участвала е в игрите, яла е, спала е . Като я взема, ми разказва какво са правили, с кого е играла, кой е седял наказан , с кого се е скарала. Понякога е доста опърничава в къщи, за всичко отговаря с "не" и "не искам". Даже последната седмица беше ужасна, защото аз много се дразня на това й поведение, започвам да креща и да нареждам, тя започва да плаче и да се сърди и кръгът се затваря. От два дни обаче смених тактиката, защото не искам да жиея във война и борба за надмощие с детето си. Реших, че нещо трябва да се промени, отворих си книжките и стана ясно, че причината е в мен. Детето ми е имало нужда от повече гушкане, успокоение, разбиране, изслушване. От два дни час и половина след като се приберем отделям на Яна - чета й, играя с нея, ако иска й събувам обувките, преобличам я (макар тя чудесно да се справя и сама) - правя каквото искам и чудно - даже не се ядосвам на нещата, които преди ме изкарваха от кожата . Просто си припомних какво е детето ми и се опитвам да разбера защо се държи по определен начин. И мирът пак се завърна в къщата ни !
Ох, стана дълго..... На кратко - за половиния месец, в който Яна ходи в тази детска градина, си промених мнението за градините. Сега съм по-скоро положително настроена, като виждам развитието на детето. Видях, че успешно се справи с раздялата, видях, че и аз се справих с това :lol: . Даже не беше толкова страшно, колкото го рисуваше фантазията ми. Което още веднъж доказва, че няма нищо по страшно от самия страх. Сега се опитвам да не правя всичко вместо нея, да я поставям пред предизвикателства, да не убивам инициативата й, да не я критикувам за не дотам добро справяне. Предстои ми доста работа върху мен самата, да преодолея стереотипите на възпитание, с които съм израстнала, да съм търпелива, да не викам, да не пляскам . Но пък е забавно , макар и леко тъжно, защото съвсем скоро няма да съм център на един живот

Декс, все те очаквах да се включиш, но този ти пост... по-горе.... страхотно начало. Радвам се че Яна вече свиква и отново е твоето малко сламено-русо момиченце.Имам много какво да пиша по темата. Просто няма да е тази вечер. Радвам се да те виждам тук!

Чери, последните два месеца са ми наситени с емоции предимно с ходенето на градина. И отново с кашлицата на Яна, която продължава вече втори месец и честно - омръзна ми до смърт . Но градинските вълнения са ми най-пресни, затова се включвам и в тази тема. Чудно ми е как за два месеца си смених мнението - от твърд противник на ходенето на градина до почти верен фен на идеята . Минах през сериозна личностна криза по този въпрос . Все още смятам, че държавните детски градини не си заслужават заради стреса, който могат да причинят на децата и все още съм на мнение, че положителните неща, които предлагат не си струват заради отрицателните. За няколкото дни, през които Яна ходи в нашата държавна градина не успях да си променя мнението. Но за щастие, в последния момент, открихме алтернативата за нас. И се оказва, че детска градина може да се прави и по друг начин, стига да има някой, който да го разбира и да има желание да тръгне по малко по-различен път. Разбирам напълно госпожите от държавните градини - една трябва да се справя с 20-30 деца, голяма част от които не могат сами да си вдигнат гащите. Но да кажеш на 3годишно дете, че майка му няма да дойде да го вземе, ако не успее да се облече само - ей това не го разбирам !!! Не е до "системата", а си е до личността и до това как мислиш за децата - дали само ги отглеждаш за през деня или имаш съзнание, че им формираш характерите и психиката.... И в държавните градини започва да се усеща вятъра на промяната - за първа година има психолог например, попитаха родителите преди да дадат на децата флуорирано мляко и др. подобни дребни детайли. Но има още дълъг път за извървяване .
Лично на мен също ми беше доста трудно да преместя детето в другата градина, беше ми страшно да тръгна в страни от стадото Чудих се не съм ли сноб, прекалено контролираща майка с болни амбиции, ще успея ли да се справя с мнението на 90% от познати и приятели, които ме мислят за луда. Е, ще видим. Снощи бяхме на родителска среща и пак съм със смесени чуства, но по малко по-различни оричини. Но пък като виждам колко й харесва на Яна там, си мисля, че в крайна сметка сме взели правилното решение за нея . Вече си има едно момченце, което много харесва, почти е узряла за идеята да се ожени за него

Декс, не бях те виждала никога да пишеш толкова дълго . Това значи само едно - определено си преживяла нещо голямо!
Със сигурност това е променило теб най-много. Просто защото ПРОМЯНАТА е нормално състояние за нашите деца. Ние обаче, възрастните ги правим тези неща едва ли не насила или когато не можем да спрем процеса.

Така, не знаех, че си противник на градината. По-често срещано и по-популярно е да си противник на яслата. Имам предвид човек, не точно ти. Аз също не харесвам яслите, но..... по ред причини Бели тръгна на ясла. Ето тук се опитах да го обясня като отговор на Вихрогончето ни. А що се отнася до детските градини и аз съм на мнение, че там децата се учат да общуват САМОСТОЯТЕЛНО. А на това ние, докато сме с тях, няма как да ги научим. Виждаш как е по площадките - децата вечно са опекунствани от майките си! Да, главно от майките!!!! Егати, всяко тяхно действие, дума, жест или дори звук се подлага на анализ и критика, последвани от порой забележки. Аааа....... децата искат просто да играят! Това прозрение на една от страхотните мами тук - Вер ми е нещо като.... пътеводител. Не че не го съзнавах, но не се бях опитвала да го обобщя, да си го призная и още по-малко пък да го напиша. И в този ред на мисли, градината за мен е достатъчно полезна за родители като МЕН дето също опекунстват. Опитвам се да се променя и мисля, че имам доста добри успехи. Макар това да ми коства укорителните погледи у околните. Обаче вече ми писна да отнемам от естественото държание на Коко и Бела за да му е тамън на някой свирчо .

Пряката полза от детската градина си я усетила и ти по Яна - научените стихове, песнички, другарчетата. Да, и моята Бела преди 10 дена направо ми изигра ежедневието, което има в тяхната група. Аз бях детето, а тя .... първо майката, която води детето на градина, а после учителката им, и накрая лелката. Видях като на кино целия й ден - преразказан и изигран. Декс, убедена съм, че това ще й помогне страшно много в часовете по развитие на речта по-късно. Тя отсега умее така да се изразява и разказва, а за по-късно.... мога да очаквам само хубави неща мисля. И аз като тебе се научих, че детето ми иска ако ще и половин час, но да е отделен само за него, та се научих да бъда само нейна. Кой друг, ако не децата ми имат нужда от мен.

Периодът "НЕ" при нас отмина, но Биба е по-голяма от Яна. Иначе беше изключително силно изразен при нея, както и я държа сигурно година....... "Няма", "не", "не искам", "не обичам това".......... до втръсване. Ако пък все пак я накараш да свърши нещото, почва ужасен рев....... И досега реве, но след 3 минути цъфва при мене с още мокрите очички и ми казва: "Мамо, извинявай, че ревах, ама......... " и ми обяснява защо е плакала . Това с извинението се почна откакто си говорихме сериозно, че плачът е за много малките деца. Че тя е голяма и има думички, с които да си изразява плача. Че мама и тати не правят така и е време и тя да почне да говори повече. И..... явно има ефект.

При Бела нямаше рев при оставянето в градината, но пък за нея това е естествен процес, т.к. беше ходила на ясла. И там плака много малко. Разликата между нея и Коко е ....... огромна. Бела е контактна, превръща околните в приятели страшно лесно, любимка е на всички госпожи и лелки, които работят в крилото, където е нейната група. Дори като не е искала да спи на обяд, са я оставяли на гости при лелката в другата група, с която са .......... приятелки . Просто...... за мен е удоволствие нейното удоволствие да ходи на градина! Научихме се взаимно, че всеки от нас има задължения - аз да работя, а тя да ходи на градина. Засега, вече 2 години откакто работя, с Момчил успяваме да намерим начин и да направим и на нея, и на батко й поне 3-месечни летни ваканции. Считам го за НЕОБХОДИМОСТ!

Искам да пиша още..... за проблемите и в нашата детска градина, за глупостите......... и т.н. Но нямам време. Единственото, което още искам да споделя е във връзка с това:

dexter написа:.......... ще успея ли да се справя с мнението на 90% от познати и приятели, които ме мислят за луда.

Аз съм луда! И ми писна до втръсване да се съобразявам с околните. Бих го правила, ако виждам хора насреща си. Когато няма такива, аз съм луда и...... така живея прекрасно. Уважение за уважение в крайна сметка!

Приемате ли още луди в отбора?
Декс, ще ти пиша подробно по-късно.
Черита, гушкам те силно! Чао

Dexter, Cchery, раздвам се на всичко, което прочетох в тази тема. Радвам се най-вече, защото нещата, които чета са резултат от осмисляне от страна на мама на цялата ситуация, на причините за поведението на детето, за нейната собствена роля в процеса "тръгване на детска градина". Не мога да не отбележа, че съм абсолютно съгласна с това:

cchery написа:А що се отнася до детските градини и аз съм на мнение, че там децата се учат да общуват САМОСТОЯТЕЛНО. А на това ние, докато сме с тях, няма как да ги научим.

Чери, мила, аз това се опитах да го кажа с две страници, а ти го каза с две изречения!

Декс, винаги съм казвала, че що се отнася до ясли и детски градини в БГ, си е и до късмет на каква ще попаднеш. Чувала съм какви ли не отрицателни отзиви за ОДЗ-та, но примерно моят Алекс вече пета година посещава 90 ОДЗ в кв. Надежда, София. Е няма друга такава градина като тази! Той тръгна на ясла на навършени току-що 2 години. Двете му госпожи Петя и Таня бяха толкова мили и добри, че той ги заобича още в края на първия месец там. Как пък веднъж не го видях нацапан или мокър в края на деня?! Значи можело. Нищо че са много деца и малко персонал. Алекс плака точно 2 седмици, и то само около по минутка-две сутрин, след това влизаше с радостни подскоци в яслата. Сега е вече предучилищната, четвърта група. Просто нямам забележки бе! Готвачките готвят с любов за децата, лично ги познавам и съм ги виждала как работят. Директорката е супер и си подбира стриктно всички хора - от медицинската сестра до госпожите, от техника на градината до лелките и готвачките - просто там екипът е железен! Демек - много добър. Ех, ако можеше всички ясли и ДГ да се похвалят със същото, щеше да е супер за нас и нашите деца. Откакто е тръгнал на ясли, аз ходя на работа. И понеже обича градината и понеже мноооого рядко боледува, като цяло моето ежедневие си е такова - работно, а детето - в градината. Освен това съм спокойна за него и много щастлива, че при нас се стекоха така нещата. На теб лично ти желая занапред само КЪСМЕТ и УСПЕХИ в детската градина, а сълзи - само от майчина гордост и голяма радост и щастие!!!

Нели написа:

cchery написа:А що се отнася до детските градини и аз съм на мнение, че там децата се учат да общуват САМОСТОЯТЕЛНО. А на това ние, докато сме с тях, няма как да ги научим.

Чери, мила, аз това се опитах да го кажа с две страници, а ти го каза с две изречения!

Нелка, тази похвала от твоята уста значи много за мене! Темата наистина е страхотна и ако бях се замислила преди време щях да си спестя една дузина вини.... Но и сега не е чак толкова късно.