forum.metsababa.net

Ако трябва да посоча само едно нещо, което е сложило голям отпечатък върху мен, личността ми, живота ми, съдбата ми, за тези досега изживяни 32 години, без колебание ще споделя, че това е майчинството!
Откакто станах МАЙКА, коренно се промених! Теоретично уж бях много "подкована", но скъпи мои, на практика се оказах просто... гола вода
Зная, че повечето тук сте вече майки. Та питанията ми са към вас, милички. Въпреки че може би сте разчитали на този форум тук, поне в него да не си говорим за деца, майчинство и бла-бла, не можах да се стърпя и затова пускам тази тема. Толкова важна за мен!
Майчинството ми... изстрадано, копняно, бленувано, жадувано, мечтано... и тъй болезнено, когато ми се случи... сама ли съм в тези си изживявания?
Наскоро прочетох разсъждението на Черита за "паралелния живот"... то ме накара още повече да се замисля и да почувствам ... остротата на проблема... защото ако преди години нашите баби и прабаби са си гледали съвкупно дечицата и от малки са били заобиколени с дечурлига, то нашето поколение жени първо се образоват, после започват да бачкат, кариера, туй-онуй, любов, забавления, лични хобита, и хоп! - появява се бебето! - и хоп! - куп непредвидени неща...
Аз ще пиша отново тук, в темата. Ще разголя пред вас душата си. Защото и психолозите са хора, и носят чувства нежни
Много, много ще се радвам да се включите с вашите "размисли и страсти" тук - предварително благодаря от цялото си сърце!

Цоп.... ето ме и мен, Вихърче! Тук съм щото темата за "паралелната вселена" остави отпечатък доста жесток и върху мене. Имаше дни, в които ме беше страх да си призная, че ми е скучно, тъпо и безумно еднообразно ежедневието на жена в майчинство. Сега обаче заставам косо към проблема и открито си го казвам. Това няма да ме направи по-добра, но поне няма да лъжа себе си......... и околните. Аз до депресия не успях да стигна, но годините от февруари 2002 до октомври 2007, в които бях или бременна , или в майчинство [img]http://www.picvalley.net/u/28/6762_905.GIF[/img] направо ме разсипаха с еднообразието си. И може би нямаше да е така, ако първо дете беше Бели с нейното послушание и отзивчивост. Но се случи така, че си родих Коси и той, милия, не спря да плаче 2 години..... и много други неща, към които не искам да се връщам, защото сега имам прекрасно момченце. Всъщност проблема даже не възникна с него, дори не и с Бела..... а след като Бели тръгна на ясла и аз....... останах вкъщи да си почивам :? :? ...... и тогава вече се сринах съвсем. Не се грижех за никой, татко междувременно почина...., мен грипът ми съсипа вестибулара и трудно пазех равновесие, очите ми се движеха сами и не можех да фокусирам с тях, а световъртежите....... бяха постоянна част от деня ми. Разбрах, че имам неврологичен проблем....... който на 2 пъти лекувах във ВМА със системи и пак се появяваше. В един момент бях решила, че завинаги ще съм в такова състояние, че няма да имам повече възможност да работя и да се грижа за децата си..... имаше и прогноза за глухота...... . Не искам да сговнясвам темата......... защото от всичко това в момента си имам световъртежи чат-пат, но не ми пречат........ децата са големи......... доскучава ми все още ако правя едно и също нещо дни наред........ и затова не се спирам .

Хайде, ваш ред е!

аМИ ТАЗИ ТЕМА МИ Е ЛЮБИМА ЗА НЯКОИ Е ДОСАДНО, извинете за големите букви но пиша на тъмно, утре ще напиша подробно за чуствата си по време на майчинството най страхотните мигове от живота ми дано да продължи по дълго времее

Ето ме сега да разкажа за моето майчинство!
Ами преди 4 години и половина се роди Алекс която обожавам, прекарвах си прекрасно с нея, изживявах всяко зъбче, прохождане, разочарование, смях всичко с нея-чуствах се прекрасно, но дойде моментът в който трябваше да започна работа много трудно се разделих с нея! Започнаха нерви неприятности може би защото и не случих на работа, ад беше за мен през изминалата година молех се да забременея толкова исках да имам още едно детенце, на мъж ми не му стискаше и въпреки проблемите покрай боледуванията и това че нямаше кой да я гледа! Но ето че чудото стана, незнайно как оп аз бременна, честно да си призная,броях дните истината ви казвам! И сега ето че се наслаждавам максимално на приказката за която си мечтаех!
Ей момичета, не си мислете че нямам нужда от почивка,че то кой ли няма нужда да смени малко обстановката! Но като цяло за такъв живот мечтая да си седя у дома и да си гледам децата/и мъжът по някога/! Но за съжаление приказката ми ще свърши след година като изтече майчинството, защото финансовото ни състояние няма да позволи да си остана у дома! И като се сетя отново нерви кой как ще гледа децата кой ще ги взима от градина от училище! ООООООО
Искам си в къщи

Последното ти изречение, Еми, така ярко контрастира на това, което аз изпитвам и изпитвах тогава.
Душата ми крещеше: "Искам навън, сред мои връстници, на работаааа!" Просто виждам колко сме различни явно всички жени и майки...
Интересното е, че преди Алекс се считах за домошарка - да ти умре конят от смях. Каква ти домошарка бе?! Аз едвам не изкрейзих вкъщи, между тесните 4 стени... ще ме питате - не излизах ли на разходки - ами излизах бе!, ама докато Александър беше баш бебе, ревеше почти нон-стоп, ами то да ти опротивее и разходка и всичко... после пък ми беше скучноооооо, всеки ден едно и също, пясъчник, кофички и лопатки... не знам , може в мен да има нещо сбъркано...
Майчинството ми ДАДЕ безумно много неща и ме НАУЧИ на също толкова много неща!
Но неочаквано за самата мен, и много ми ВЗЕ!
Ако някой иска да поработи върху ЕГОТО си, ама яко да поработи!, веднага ще го посъветвам да си има дете, във всички случаи егото ще отстъпи, ще се смали, ще даде път на алтруизма, търпението, нежността, безкористната любов...
БЛАГОДАРЯ на всички, които пишат в темата ми.

Да си майка никак не е лесно! Аз имах прекрасна бременност и леко раждане ,но после забелязах някой промени в мен . Станала съм много притеснителна . Много се раззстройвам от истории за болни хора . Излизам от релси направо. Мисля какви ли не глупости и ме обзема ужасен страх . Опитвам се да се боря с това . Трудно е ! Кажете Има ли още някой така?

vihrogonche написа:Последното ти изречение, Еми, така ярко контрастира на това, което аз изпитвам и изпитвах тогава.
Душата ми крещеше: "Искам навън, сред мои връстници, на работаааа!" Просто виждам колко сме различни явно всички жени и майки...

И аз бях така, Вихърче. Мечтаех непрекъснато за , а можех да правя само едно:

vihrogonche написа:всеки ден едно и също, пясъчник , кофички и лопатки... скучноооооо

vihrogonche написа: Аз едвам не изкрейзих вкъщи, между тесните 4 стени... ще ме питате - не излизах ли на разходки - ами излизах бе!, ама докато Александър беше баш бебе, ревеше почти нон-стоп, ами то да ти опротивее и разходка и всичко...

И Коси беше такъв - реееееееев, рееееееев, направо не ми се излизаше. Не ми се стоеше и вкъщи. Липсваха ми всички контакти. Още повече, че чаках раждането като топъл хляб за да спре гадното повръщане - 7 месеца драйфах с Коси....... до последно. Изкарах 33 дена в патологията на ВМА - от тях 14 на системи с глюкоза и какво ли не още..... с маса инжекции в гъз, бедра и вени..... само и само да спра да повръщам. Накрая целта беше да намаля повръщанията :shock: поне на 3-4 за деня. Бях се отчаяла от живота..... свалих 4 килограма през третия месец. И така и не ги качих до края на 5-ия. Ни да ям, ни да не ям. Един месец пих газирана вода, а я мразех допреди това! Но не можех да пия друга. Дори и зъбите си миех с газирана...... щото сложа ли от другата в устата си и веднага повръщах. И тъкмо кошмарът свърши още на родилната маса след като родих Коси иииии ........се почна другия - рев до дупка. "Ни му млякото горещо, ни пък друго нещо!" Може би затова си го обичам толкова много Косчето....... защото трудно дойде на този свят и трудно му потръгна с мене .

Но няма да съм честна, ако не се съглася с Вихъра, че:

vihrogonche написа:Майчинството ми ДАДЕ безумно много неща и ме НАУЧИ на също толкова много неща!

Станах изключително силна, смела, куражлия (не че не съм била, просто не е било така видимо и за мене). Усетих какво е да обичаш до болка. Да не даваш и да не допускаш, че нещо лошо може да се случи. Борбеността ми се изостри до краен предел. Станах силно чувствителна, състрадателна........ и малко майка Тереза - нещо, което не си харесвам, защото е очевидно, че не мога да помогна на всички....... и понякога го искам не съвсем безкорстно . И за всичко това платих и плащам с цената на СТРАХА - страх да не загубя Коси или Бела!! Страх, даже параноя от болести........ И не мога да се преборя все още........

Хубава темичка, ще я навестявам.
Момичета, най-краткото определение на майчинството, което съм чувала, е от една моя малко позагубена приятелка, която, след като разбра, че съм бременна с първото си дете, ми каза: "О, това е голям ужас! Ти ще го обичаш повече от себе си, а то ще ти вади душата!". Оказа се права. Наистина е голям ужас, а отгоре на това, хубавото винаги е повече!
Какво да ви кажа иначе? Аз така и не спрях да работя - докато децата спят, нощем, когато мога. Въпреки това понякога ми се искаше, макар и рядко, да имам време просто да ходя по улиците. САМА. Просто да седя на пейката в парка. САМА. Просто да легна на тревата и там да си стоя, а слънцето леко да се промъква между листата на дървото над мен. И да бъда сама. И, поне за малко, никой да не ми казва "Мамо!", нали си имам име. Наскоро се запознавах с нов човек и се представих като "Нели", а малката ми дъщеря ме поправи: "Не, мамо, ти не се казваш "Нели", а "Мама Нели"." Показателно, нали? Сякаш, ставайки майки и разкривайки нови и неподозирани страни от личността си, губим голяма част от досегашното си "Аз". Колко е хубаво да открием новото си "Аз", обаче! Открих например, че кофичките и пързалките са скучни, само ако не се пързаляш и ти. Не се смейте, аз го правя - пързалям се с децата си, люлея се на люлките, а на плажа дори ровя в пясъка (на пясъчника не го правя), играя с тях на въже и федербал, скандализирам другите майки и най-вече бабите, но на мен и на децата ни е весело!
Е, това е засега, ще пиша после пак.

Отдавна се каня да пиша тук и все не ми остава време или просто умишлено го отлагам, защото не искам да се връщам към ужасните първи месеци от моето майчинство. Та опита ми на майка е всичко на всичко 10 месеца и малко, може би ще ви се стори малко за мен обаче не е. Толкова се промених, че чак аз не мога да се позная... Превърнах се в нещо в което твърдях, че никога няма да се превърна... Сега като че ли се чувствам малко по добре, но мисля че никога няма да забравя началото...

Майка съм на прекрасен син, много желан и създаден с много любов. Изкарах сравнително спокойна бременност и родих "лесно" според моята лекарка, макар че се съмнявам, че такъв термин като "лесно раждане" съществува. Първите мигове насаме със сина ми няма да забравя никога, донесоха ми го 2 часа след като бях родила... и докато бях в болницата повече не го взеха... Не ме разбирайте погрешно не че не съм го искала, просто не можех да стана, да ходя, да седна, чувствах се адски уморена, а той милия ревеше ли ревеше и искаше да го гушкам...Тези 4ри дни ми се сториха толкова дълги, а последния го изкарах ревейки, защото нямах търпение да изляза от така нареченото родилно, за което ще Ви разкажа някой друг път. През тези 4ри дни разбрах, че всичко което съм прочела е крайно недостатъчно и съм адски неподготвена. След като се прибрахме вкъщи и се започна целия екшън аз разбрах, че да си майка съвсем не е проста работа, а освен всичко друго ти отнема 24 часа от денонощието. Така че първото нещо, което ми отне майчинството беше времето, което прекарвах сама със себе си. Разбрах, че една част от сърцето ми беше винаги със сина ми и дори и да не беше с мен(което се е случвало броени пъти за по няколко часа), аз винаги мислех за него.
Второто нещо, което ми отне е самочувствието, качих около 30 кг и като се погледнах след раждането се ужасих. Превърнах се в една от онези домакини, които са непрекъснато недоволни и мрънкат ли мрънкат... В един от скандалите с мъжа ми, той ми каза:" моля те изплюй жена ми"... тогава се замислих и си дадох сметка, че наистина съм се променила адски много.
Другото нещо е мисълта, че си безполезен и непълноценен... връхлетя ме едина вечер докато си мислех какво съм свършила през деня-готвих, чистих, разходих детето и пак не ми остана време да прочета нещо(не свързано с бебета). Исках да превеждам, оказа се че ми трябват доста изпити, за които на този етап няма как да се организирам, защото в България дистанционното обучение е на много, много ниско ниво... Исках да изкарам магистратура, но засега отлагам пак поради факта, че няма как да оставя детето... В момента някак си желанията ми са изместени в посока да е здраво детето, да облекчим доколкото можем никненето на зъбките, да поставим ваксините и да захраним правилно...
Майчинството ми даде любов, каквато никога не бях подозирала, че съществува. Бих направила всичко за детето си и за нищо на света не бих могла да живея без малките, невероятно карасиви очи и без единствената на света усмивка, но се надявам един ден да имам време да осъществя нещата, които оставих на заден план

Джия, този твой пост - все едно съм го писала аз!!! Вярвай ми, разбирам те прекрасно......... и аз съм се чуствала като тебе ненужна, затъпяла, безполова, безпомощна....... че и в депресия изпаднах!!!!! Сега правя много неща, но се случва споменът за депресията да ме връхлети и тогава отново да почувствам "страх от скуката".

Джия,
Колкото по-голямо става детето ти, толкова ще ти е по-леко, лесно и сладко!
Повярвай ми...
И аз като чери те разбирам повече от прекрасно.
Успокоявай се, че всички неудобства са ВРЕМЕННИ и естествени, щом имаш толкова малко дете!
Повтаряй си, че се справяш идеално и че майчинството ще укрепи Духа ти, ще те направи по-силна, по-добра, по-търпелива, по-мъдра дори!
Аз съм с теб!!!
Пиши винаги когато почувстваш необходимост от това. Много олеква!