"....наше село май таквоз че да е - дека верата не е баш Вера, господа не е баш Господ. А человеко секогиш си е человек - живинка. С вера и без вера, с господ и без господ. Но триж е по-нефелен от другите живинки, оти сам си е турил дуваре на душата. Те такива - чест, господ, род, замя...Верва си, дека вардат зло да не се сурне навътре, а они запират доброто да не рипне навънка. И е пусто и вънка, и вътре. И Вельо, колко и голем и суров да го видиш - мънечък е! Сред дуваре е живил, на сенка е расъл. Он си мисли, че е голем муж, оти своя плът къса и на внуците я даье за едната си намочана чест. Големио муж, сърцатио муж Никодиме, нема чест, нема бог, нема вера, нема земя, нема род, дека да са по-големи от него си. Айде попе, ела по мене да те водим у нас, да ти сипем една топла чорбица, че тука на страшно мирише, на молитва!...."
"...но той бе умен мъж и знаеше, че съвършената подлост на Съдбата, Бог или Случайността е в безразличието, с което те оставят да вярваш, че сам правиш избор."
.............................
Тези два цитата дори извадени от контекста имат силно звучене, нали!
Много сурово, много истинско, много българско, човешко ... Ей, не мога да спра да ги чета, докато не ги завърша:
"Трънски разкази" и "Балканска сюита" на Петър Делчев.
Благодаря още веднъж,
Марианче!