Някои хора мислят, че ако човек изпитва прекомерна обич към себе си, не му остава място да обича другите. Колкото и да е разпространена, тази идея искрено ме забавлява със своята абсурдност. Тя се основава на предположението, че възможността да обичаме е ограничена, все едно за нея съществува някакво количествено измерение. Според тази теория, ако някой примерно притежава 11,28 международни единици любов и депозира цялото това количество в себе си, какво ще стане? Няма да му остане капацитет да обича другите? Какъв е капацитетът ни да обичаме? Нима той може да се побере в куфар?
Когато човек има дете, а след това му се роди второ, трябва ли да престане да обича първото, за да обикне второто? Откъде получава допълнителен капацитет, за да обича второто си дете или новите си приятели? Как увеличавам възможността си да обичам нови хора, след като вече съм обикнал други преди това? Какво означава това – че ако обичам много съпругата си, не мога да обичам никого другиго в света, защото любовта ми към нея е всепоглъщаща? В това няма и капка истина.
За щастие способността ни да обичаме не функционира по този начин. Не е вярно, че съществува някой, който „не може да обича другите", защото прекалено обича себе си. Възможно е човек да не обича другите, защото е антисоциален или е лишен от способността да обича, но не и защото е егоист. Когато човек не обича другите, причината за това не е в твърде силната му любов към себе си. Важно е обаче да се разбере защо той не изпитва чувства към другите.
По-рано ти спомена, че гордостта може да е опасна. Това, което аз смятам за наистина опасно, е да убеждаваме хората - и особено децата, - че причината някой да не обича другите е, че обича себе си. На първо място, защото не е вярно (така им внушаваме, че човек не трябва да обича себе си), а на второ - защото става дума точно за обратното. Днес знаем, че единственият начин да за-обичаме хората е да обикнем себе си. Няма обич към другите, която да не започва от обичта към себе си. Хората, които не се обичат, не могат да обичат и другите. Обичта към другия идва от способността да обичаме, която започва от самите нас.
Хората, които казват, че обичат много другите и малко себе си, лъжат. Или е лъжа, че много обичат другите, или е лъжа, че не обичат много себе си.
Определението за егоизъм е свързано с обичта към себе си, която надхвърля тази към другите. Ето защо ти предлагам да приемем това определение за егоизъм: Егоист е човекът, който предпочита себе си пред другите.
- Винаги?
- Почти, почти винаги.
- Освен с децата.
- Напълно съм съгласен. Освен с децата. Има безброй книги, посветени на взаимоотношенията между хората, и още толкова - на взаимоотношенията между родители и деца. Най-интересното е, че във втория вид книги обикновено се твърди точно обратното на това, което се говори в първите, като и едните, и другите имат право. Нека днес не обсъждаме взаимоотношенията с децата -ще ги оставим за друг път. Взаимоотношенията с другите са много по-различни от тези с децата ни, тъй като не възприемаме децата си като „други", а като продължение на самите себе си.
Преди да си ме попитала, ще поясня, че взаимоотношенията с децата ни са прекрасни, а децата ни са неповторими и ненагледни за нас, но ние далеч не сме толкова специални за тях.
- Защо е така?
- Казано накратко, защото те СА наше продължение, макар ние да не сме тяхно, и защото ние ги избираме още преди да ги познаваме, а те няма как да ни изберат. Трябва обаче да подчертаем, че нашите деца също могат да изпитат безусловна любов, но това чувство няма да е насочено към нас, а към собствените им деца. Посоката на това чувство не може да се променя. Една от причините, поради които децата не могат да изпитват подобно безусловно чувство към родителите си, е, че то е запазено за взаимоотношенията с техните деца.
Днес обаче ще се съсредоточим върху взаимоотношенията с другите хора. Важно е да отбележа, че човекът, когото смятаме за егоист, не е такъв, защото много обича себе си. Понякога ми се иска да направя плакати със следния надпис и да ги закача навсякъде:
егоист е този, който, преди да обича другите, обича себе си.
А отдолу бих поставил друг надпис, който да гласи:
и какво от това?
Нека задам и на теб този реторичен въпрос: и какво от това? Лошо ли е човек винаги или почти винаги да предпочита себе си пред другите? Сега не става дума за децата, защото вече казахме, че те са изключение. Нима е лошо да поставяме себе си на първо място и да се вслушваме, макар и само понякога, в собствените си нужди?
Много се изненадвам винаги, когато забележа, че хората се чувстват засегнати от тази тема. Всички знаят, че това, което казвам, е истина, но то е толкова различно от онова, което са ни втълпявали, че звучи неприемливо. Какво означава? Че ако в момента споря с теб, трябва да предпочета твоята гледна точка? Някой може ли да повярва, че трябва да се нагърбя с нуждите на всички останали и винаги да пренебрегвам своите? Това би било абсурдно. Необходимо е да приемем, че съществуват поне два вида егоизъм: здравословният, който е присъщ на осъзнатите индивиди, и патологичният, който характеризира дребнавите, жестоки, манипулативни, властни и вечно недоволни хора.
Необходимо ли е в отношенията със съпругата си - която е един от хората, на които най-много държа на този свят - да чувствам, че трябва да я обичам повече от самия себе си? Помисли над това. Нека започнем от въпроса: Защо съм с нея? Защо живеем заедно? Наясно съм какво представлява връзката ни за мен, знам колко важно е за мен да се чувствам обичан и да усещам огромния прилив на енергия, който ми дава любовта към нея, но причината да съм с точно тази жена не е, защото всички тези неща се случват на нея (предполагам, че тази би била нейната причина). Аз не съм с нея, за да й направя услуга. Не чувствам онова, което чувства тя. Аз съм с нея заради себе си (и ми се иска тя да гледа на нещата по подобен начин).
Колкото и благородно да звучи, идеята, че сме с другия заради самия него, че величието на любовта ни изисква да направим жертва и да се откажем от себе си, е безсмислена. Ядосвам се и избухвам винаги, когато чуя гръмки изявления от рода на „Правя това за теб и държа да го знаеш".
Знаеш ли какво всъщност прави човекът, който ти казва това? Взема бележник и си записва подробностите за тази случка, за да може, когато се наложи, да ти поиска сметка: „На 10 октомври 1998 г. направих еди-какво си - и го направих заради теб, така че си ми длъжник". А „длъжник си ми" означава: „Следващия път, когато поискам да идеш някъде, където ти не искаш, трябва да го направиш, защото на 10 октомври аз отидох еди-къде си заради теб".
Това съвсем не е шега. С тези игри трябва да се внимава. Според мен е необходимо всеки човек да се отнася отговорно и осъзнато към самоуважението и егоизма, които са свързани с това да предпочита себе си пред другите.
- Какво е мястото на солидарността в тези разсъждения? Защото едва ли ще отречеш, че чувството за солидарност има значение.
- Не, не го отричам, и то защото идеята за солидарност не е толкова далече от егоизма, колкото се предполага. Да кажем, че има два етапа в живота на човека: първия най-общо ще наречем етап на „солидарността на отиване'1, а втория - етап на солидарния егоизъм, известен още като „солидарност на връщане". При солидарността на връщане е необходимо да сме преживели някои неща, да имаме известен опит, да сме разгадали някои загадки. Човек никога не знае кога пътят му се състои от това своеобразно „връщане", но сигналите, които получава, му помагат да разбере.
Обичай ближния като СЕБЕ СИ... или за Любовта към самите нас
Re: Обичай ближния като СЕБЕ СИ... или за Любовта към самите
Синът ми е на 20. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм 
Re: Обичай ближния като СЕБЕ СИ... или за Любовта към самите
Аржентинският свещеник Мамерто Менапа-се казва, че когато чуе някой осемнайсетгодишен младеж да твърди, че „се връща", си мисли: „Сигурно не е стигнал много далече..." Тези думи винаги ме карат да се усмихвам и сега с радост виждам, че ти също се усмихваш. Необходимо е човек да е живял известно време, за да осъзнае това връщане, но това, което е най-необходимо, е да открие другите.
Ако съм добър човек, ако съм възпитан добре, ако съм горе-долу здрав, „на отиване" ще повярвам, че трябва да съм солидарен. И ако се запитам защо го вярвам, ще изредя сам за себе си някои причини, които сигурно ще изглеждат по следния начин:
Защото можех аз да бъда човекът, който страда.
Защото утре, когато страдам аз, друг ще помисли за мен и ще ми помогне.
Защото се чувствам виновен, ако не помогна.
Защото така са ме учили родителите ми.
Защото се страхувам, че Бог или животът ще ме накажат, ако не го направя.
Защото ще получа двойно повече от онова, което дам...
Тези и други са причините, които имам „на отиване". Повече от ясно е, че те са егоистични, защото е очевидно, че проявявам солидарност заради самия себе си. Аз съм този, който ще се чувства зле, ако не го направи. Никое от тези решения не е ал-труистично. По-рано ти каза, че егоизмът е точно обратното на алтруизма, нали така? Всъщност сега знаем, че алтруизмът означава да предпочитаме някого пред себе си. Може това да е прекрасно, но ако се случва постоянно, според мен е нездраво - най-вече защото няма нужда да сме ал-труисти, за да бъдем солидарни, поне когато сме осъзнати и зрели хора.
Идва обаче момент, в който човек осъзнава своята истинска връзка със света, разбира истинското си място в него и решава да тръгне обратно по пътя - така, както са се връщали всички митични герои. При завръщането му се случва едно от най-прекрасните неща на света: човекът най-накрая „открива" удоволствието от това да направи нещо за някого - за някого, когото обича, или за някого, когото дори не познава. Най-после открива върховното удоволствие, което можем да изпитаме, когато направим нещо за някого другиго.
Когато това се случи на мен - сравнително неотдавна, - започнах да разбирам истинската стойност на помощта и на егоизма. Оттогава казвам: „Аз съм такъв егоист, ама такъв егоист, че помагам на другите заради удоволствието, което ми доставя това. Ще го направя, защото искам и ми доставя удоволствие. Ще го направя не за теб, а за себе си, така че не ми дължиш нищо".
Преди време някой ми беше разказал, че в хавайския език има много по-малко думи, отколкото в испанския. Една от тях е махал (или махало), която означава приблизително „много благодаря". Това, което ми се стори най-интересно, бе, че в отговор на тази благодарност (нещо като нашето „няма защо") също се използва думата махал.
Ако приемем, че езикът разкрива някои черти на хората, които го говорят, ще ни стане ясно, че според наглед първичната мъдрост на хавай-ците, когато човек прави нещо за някого, той също трябва да благодари, че са му позволили да помогне. С други думи, този, който помага, също изпитва удоволствие от това, което е направил за някого. Ето защо диалогът Махал... - Махал... означава „Благодаря ти, че ми помогна - Благодаря ти, че ми позволи да ти помогна".
Това е така, защото, когато един човек помага на друг, всъщност печелят и двамата. Прехвале-ната идея, че за да помогнем на другия, трябва да се жертваме, се основава на погрешното убеждение, че ако решим да го направим, трябва най-напред да преценим от какво точно се отказваме или да измерим онова, което вероятно ще загубим.
Любовта - егоистична, алтруистична или каквато и да е друга - е нещо съвсем различно. Защото любовта, поне така, както я разбирам аз, не означава да правим жертви ден след ден, а точно обратното. Трябва да се научим да отбелязваме в дневника си всички онези неща, които правим с любов - нещата, които правим за някого другиго от егоизъм.
Според мен зрялата любов означава, че човекът, който предпочита себе си пред другия, може да се наслаждава на онова, което прави за любимия човек.
Единствената помощ, която не води до задължение, е тази, която даваме заради удоволствието от нея. Ако искаш вярвай, но в скромната ми селска къща и моя малък свят нищо не е по-важно от самия мен. Някой може да ми каже: „Но, докторе... ами добродетелите? А социалните ценности, Църквата, юдаизмът, ислямът и всички моралисти, които непрестанно ни призовават да обичаме ближния така, както обичаме себе си? Какво се случва с това послание, което споделят всички духовни философии и повечето религии в историята?". Според мен то е чудесна хипотеза за идеалната любов. Обърни внимание: казват „Обичай ближния като себе си", а не „Обичай ближния си повече от себе си", нали? А знаеш ли защо не го казват? Защото тази идея, която ни отпраща към понятието за висша добродетел и съвършенство, е оцеляла благодарение на народната мъдрост, от която става ясно, че ако в реалния живот успеем да обикнем другия като себе си, няма какво повече да искаме. С други думи, че мярката за идеална любов е тази, която човек може да изпитва към себе си. Чак тогава той може да се опита да направи всичко възможно, за да разбере дали е способен да обикне по същия начин и ближния си.
Така отново стигаме до нещо, което ти каза: че егоистът вярва, че той е мярката за всичко, че всичко се върти около него, че той е центърът на света. По-рано ти твърдеше, че егоистът е его-центрик... И колкото и да ми е трудно, ще призная, че... съм съгласен! Нищо не ме вбесява повече от това да разруша принципното несъгласие с някое случайно съгласие... защото обикновено се наслаждавам повече на опозицията, на спора в най-добрия смисъл на думата, нали разбираш...
- Много си лош...
- Не, не съм. Така и така сме стигнали дотук, нека кажем няколко думи за разликата между егоцентризма и самолюбието. Егоцентризмът означава да се чувствам център на света и ако съм съвсем откровен, това изобщо не ми се струва лошо. Защото човек Е центърът на света. На кой свят ли? На света, в който живее - на СВОЯ свят. Ще го изразя по следния начин: центърът на света за всички неща, които обичам и познавам, е в мен, а центърът на всички ТВОИ неща е в ТЕБ.
Всеки от нас е център на света, в който живее, и всичко, случващо се наоколо, задължително преминава и през него.
Ако съм добър човек, ако съм възпитан добре, ако съм горе-долу здрав, „на отиване" ще повярвам, че трябва да съм солидарен. И ако се запитам защо го вярвам, ще изредя сам за себе си някои причини, които сигурно ще изглеждат по следния начин:
Защото можех аз да бъда човекът, който страда.
Защото утре, когато страдам аз, друг ще помисли за мен и ще ми помогне.
Защото се чувствам виновен, ако не помогна.
Защото така са ме учили родителите ми.
Защото се страхувам, че Бог или животът ще ме накажат, ако не го направя.
Защото ще получа двойно повече от онова, което дам...
Тези и други са причините, които имам „на отиване". Повече от ясно е, че те са егоистични, защото е очевидно, че проявявам солидарност заради самия себе си. Аз съм този, който ще се чувства зле, ако не го направи. Никое от тези решения не е ал-труистично. По-рано ти каза, че егоизмът е точно обратното на алтруизма, нали така? Всъщност сега знаем, че алтруизмът означава да предпочитаме някого пред себе си. Може това да е прекрасно, но ако се случва постоянно, според мен е нездраво - най-вече защото няма нужда да сме ал-труисти, за да бъдем солидарни, поне когато сме осъзнати и зрели хора.
Идва обаче момент, в който човек осъзнава своята истинска връзка със света, разбира истинското си място в него и решава да тръгне обратно по пътя - така, както са се връщали всички митични герои. При завръщането му се случва едно от най-прекрасните неща на света: човекът най-накрая „открива" удоволствието от това да направи нещо за някого - за някого, когото обича, или за някого, когото дори не познава. Най-после открива върховното удоволствие, което можем да изпитаме, когато направим нещо за някого другиго.
Когато това се случи на мен - сравнително неотдавна, - започнах да разбирам истинската стойност на помощта и на егоизма. Оттогава казвам: „Аз съм такъв егоист, ама такъв егоист, че помагам на другите заради удоволствието, което ми доставя това. Ще го направя, защото искам и ми доставя удоволствие. Ще го направя не за теб, а за себе си, така че не ми дължиш нищо".
Преди време някой ми беше разказал, че в хавайския език има много по-малко думи, отколкото в испанския. Една от тях е махал (или махало), която означава приблизително „много благодаря". Това, което ми се стори най-интересно, бе, че в отговор на тази благодарност (нещо като нашето „няма защо") също се използва думата махал.
Ако приемем, че езикът разкрива някои черти на хората, които го говорят, ще ни стане ясно, че според наглед първичната мъдрост на хавай-ците, когато човек прави нещо за някого, той също трябва да благодари, че са му позволили да помогне. С други думи, този, който помага, също изпитва удоволствие от това, което е направил за някого. Ето защо диалогът Махал... - Махал... означава „Благодаря ти, че ми помогна - Благодаря ти, че ми позволи да ти помогна".
Това е така, защото, когато един човек помага на друг, всъщност печелят и двамата. Прехвале-ната идея, че за да помогнем на другия, трябва да се жертваме, се основава на погрешното убеждение, че ако решим да го направим, трябва най-напред да преценим от какво точно се отказваме или да измерим онова, което вероятно ще загубим.
Любовта - егоистична, алтруистична или каквато и да е друга - е нещо съвсем различно. Защото любовта, поне така, както я разбирам аз, не означава да правим жертви ден след ден, а точно обратното. Трябва да се научим да отбелязваме в дневника си всички онези неща, които правим с любов - нещата, които правим за някого другиго от егоизъм.
Според мен зрялата любов означава, че човекът, който предпочита себе си пред другия, може да се наслаждава на онова, което прави за любимия човек.
Единствената помощ, която не води до задължение, е тази, която даваме заради удоволствието от нея. Ако искаш вярвай, но в скромната ми селска къща и моя малък свят нищо не е по-важно от самия мен. Някой може да ми каже: „Но, докторе... ами добродетелите? А социалните ценности, Църквата, юдаизмът, ислямът и всички моралисти, които непрестанно ни призовават да обичаме ближния така, както обичаме себе си? Какво се случва с това послание, което споделят всички духовни философии и повечето религии в историята?". Според мен то е чудесна хипотеза за идеалната любов. Обърни внимание: казват „Обичай ближния като себе си", а не „Обичай ближния си повече от себе си", нали? А знаеш ли защо не го казват? Защото тази идея, която ни отпраща към понятието за висша добродетел и съвършенство, е оцеляла благодарение на народната мъдрост, от която става ясно, че ако в реалния живот успеем да обикнем другия като себе си, няма какво повече да искаме. С други думи, че мярката за идеална любов е тази, която човек може да изпитва към себе си. Чак тогава той може да се опита да направи всичко възможно, за да разбере дали е способен да обикне по същия начин и ближния си.
Така отново стигаме до нещо, което ти каза: че егоистът вярва, че той е мярката за всичко, че всичко се върти около него, че той е центърът на света. По-рано ти твърдеше, че егоистът е его-центрик... И колкото и да ми е трудно, ще призная, че... съм съгласен! Нищо не ме вбесява повече от това да разруша принципното несъгласие с някое случайно съгласие... защото обикновено се наслаждавам повече на опозицията, на спора в най-добрия смисъл на думата, нали разбираш...
- Много си лош...
- Не, не съм. Така и така сме стигнали дотук, нека кажем няколко думи за разликата между егоцентризма и самолюбието. Егоцентризмът означава да се чувствам център на света и ако съм съвсем откровен, това изобщо не ми се струва лошо. Защото човек Е центърът на света. На кой свят ли? На света, в който живее - на СВОЯ свят. Ще го изразя по следния начин: центърът на света за всички неща, които обичам и познавам, е в мен, а центърът на всички ТВОИ неща е в ТЕБ.
Всеки от нас е център на света, в който живее, и всичко, случващо се наоколо, задължително преминава и през него.
Синът ми е на 20. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм
Re: Обичай ближния като СЕБЕ СИ... или за Любовта към самите
Аржентинският свещеник Мамерто Менапа-се казва, че когато чуе някой осемнайсетгодишен младеж да твърди, че „се връща", си мисли: „Сигурно не е стигнал много далече..." Тези думи винаги ме карат да се усмихвам и сега с радост виждам, че ти също се усмихваш. Необходимо е човек да е живял известно време, за да осъзнае това връщане, но това, което е най-необходимо, е да открие другите.
Ако съм добър човек, ако съм възпитан добре, ако съм горе-долу здрав, „на отиване" ще повярвам, че трябва да съм солидарен. И ако се запитам защо го вярвам, ще изредя сам за себе си някои причини, които сигурно ще изглеждат по следния начин:
Защото можех аз да бъда човекът, който страда.
Защото утре, когато страдам аз, друг ще помисли за мен и ще ми помогне.
Защото се чувствам виновен, ако не помогна.
Защото така са ме учили родителите ми.
Защото се страхувам, че Бог или животът ще ме накажат, ако не го направя.
Защото ще получа двойно повече от онова, което дам...
Тези и други са причините, които имам „на отиване". Повече от ясно е, че те са егоистични, защото е очевидно, че проявявам солидарност заради самия себе си. Аз съм този, който ще се чувства зле, ако не го направи. Никое от тези решения не е ал-труистично. По-рано ти каза, че егоизмът е точно обратното на алтруизма, нали така? Всъщност сега знаем, че алтруизмът означава да предпочитаме някого пред себе си. Може това да е прекрасно, но ако се случва постоянно, според мен е нездраво - най-вече защото няма нужда да сме ал-труисти, за да бъдем солидарни, поне когато сме осъзнати и зрели хора.
Идва обаче момент, в който човек осъзнава своята истинска връзка със света, разбира истинското си място в него и решава да тръгне обратно по пътя - така, както са се връщали всички митични герои. При завръщането му се случва едно от най-прекрасните неща на света: човекът най-накрая „открива" удоволствието от това да направи нещо за някого - за някого, когото обича, или за някого, когото дори не познава. Най-после открива върховното удоволствие, което можем да изпитаме, когато направим нещо за някого другиго.
Когато това се случи на мен - сравнително неотдавна, - започнах да разбирам истинската стойност на помощта и на егоизма. Оттогава казвам: „Аз съм такъв егоист, ама такъв егоист, че помагам на другите заради удоволствието, което ми доставя това. Ще го направя, защото искам и ми доставя удоволствие. Ще го направя не за теб, а за себе си, така че не ми дължиш нищо".
Преди време някой ми беше разказал, че в хавайския език има много по-малко думи, отколкото в испанския. Една от тях е махал (или махало), която означава приблизително „много благодаря". Това, което ми се стори най-интересно, бе, че в отговор на тази благодарност (нещо като нашето „няма защо") също се използва думата махал.
Ако приемем, че езикът разкрива някои черти на хората, които го говорят, ще ни стане ясно, че според наглед първичната мъдрост на хавай-ците, когато човек прави нещо за някого, той също трябва да благодари, че са му позволили да помогне. С други думи, този, който помага, също изпитва удоволствие от това, което е направил за някого. Ето защо диалогът Махал... - Махал... означава „Благодаря ти, че ми помогна - Благодаря ти, че ми позволи да ти помогна".
Това е така, защото, когато един човек помага на друг, всъщност печелят и двамата. Прехвале-ната идея, че за да помогнем на другия, трябва да се жертваме, се основава на погрешното убеждение, че ако решим да го направим, трябва най-напред да преценим от какво точно се отказваме или да измерим онова, което вероятно ще загубим.
Любовта - егоистична, алтруистична или каквато и да е друга - е нещо съвсем различно. Защото любовта, поне така, както я разбирам аз, не означава да правим жертви ден след ден, а точно обратното. Трябва да се научим да отбелязваме в дневника си всички онези неща, които правим с любов - нещата, които правим за някого другиго от егоизъм.
Според мен зрялата любов означава, че човекът, който предпочита себе си пред другия, може да се наслаждава на онова, което прави за любимия човек.
Единствената помощ, която не води до задължение, е тази, която даваме заради удоволствието от нея. Ако искаш вярвай, но в скромната ми селска къща и моя малък свят нищо не е по-важно от самия мен. Някой може да ми каже: „Но, докторе... ами добродетелите? А социалните ценности, Църквата, юдаизмът, ислямът и всички моралисти, които непрестанно ни призовават да обичаме ближния така, както обичаме себе си? Какво се случва с това послание, което споделят всички духовни философии и повечето религии в историята?". Според мен то е чудесна хипотеза за идеалната любов. Обърни внимание: казват „Обичай ближния като себе си", а не „Обичай ближния си повече от себе си", нали? А знаеш ли защо не го казват? Защото тази идея, която ни отпраща към понятието за висша добродетел и съвършенство, е оцеляла благодарение на народната мъдрост, от която става ясно, че ако в реалния живот успеем да обикнем другия като себе си, няма какво повече да искаме. С други думи, че мярката за идеална любов е тази, която човек може да изпитва към себе си. Чак тогава той може да се опита да направи всичко възможно, за да разбере дали е способен да обикне по същия начин и ближния си.
Така отново стигаме до нещо, което ти каза: че егоистът вярва, че той е мярката за всичко, че всичко се върти около него, че той е центърът на света. По-рано ти твърдеше, че егоистът е его-центрик... И колкото и да ми е трудно, ще призная, че... съм съгласен! Нищо не ме вбесява повече от това да разруша принципното несъгласие с някое случайно съгласие... защото обикновено се наслаждавам повече на опозицията, на спора в най-добрия смисъл на думата, нали разбираш...
- Много си лош...
- Не, не съм. Така и така сме стигнали дотук, нека кажем няколко думи за разликата между егоцентризма и самолюбието. Егоцентризмът означава да се чувствам център на света и ако съм съвсем откровен, това изобщо не ми се струва лошо. Защото човек Е центърът на света. На кой свят ли? На света, в който живее - на СВОЯ свят. Ще го изразя по следния начин: центърът на света за всички неща, които обичам и познавам, е в мен, а центърът на всички ТВОИ неща е в ТЕБ.
Всеки от нас е център на света, в който живее, и всичко, случващо се наоколо, задължително преминава и през него.
Ако съм добър човек, ако съм възпитан добре, ако съм горе-долу здрав, „на отиване" ще повярвам, че трябва да съм солидарен. И ако се запитам защо го вярвам, ще изредя сам за себе си някои причини, които сигурно ще изглеждат по следния начин:
Защото можех аз да бъда човекът, който страда.
Защото утре, когато страдам аз, друг ще помисли за мен и ще ми помогне.
Защото се чувствам виновен, ако не помогна.
Защото така са ме учили родителите ми.
Защото се страхувам, че Бог или животът ще ме накажат, ако не го направя.
Защото ще получа двойно повече от онова, което дам...
Тези и други са причините, които имам „на отиване". Повече от ясно е, че те са егоистични, защото е очевидно, че проявявам солидарност заради самия себе си. Аз съм този, който ще се чувства зле, ако не го направи. Никое от тези решения не е ал-труистично. По-рано ти каза, че егоизмът е точно обратното на алтруизма, нали така? Всъщност сега знаем, че алтруизмът означава да предпочитаме някого пред себе си. Може това да е прекрасно, но ако се случва постоянно, според мен е нездраво - най-вече защото няма нужда да сме ал-труисти, за да бъдем солидарни, поне когато сме осъзнати и зрели хора.
Идва обаче момент, в който човек осъзнава своята истинска връзка със света, разбира истинското си място в него и решава да тръгне обратно по пътя - така, както са се връщали всички митични герои. При завръщането му се случва едно от най-прекрасните неща на света: човекът най-накрая „открива" удоволствието от това да направи нещо за някого - за някого, когото обича, или за някого, когото дори не познава. Най-после открива върховното удоволствие, което можем да изпитаме, когато направим нещо за някого другиго.
Когато това се случи на мен - сравнително неотдавна, - започнах да разбирам истинската стойност на помощта и на егоизма. Оттогава казвам: „Аз съм такъв егоист, ама такъв егоист, че помагам на другите заради удоволствието, което ми доставя това. Ще го направя, защото искам и ми доставя удоволствие. Ще го направя не за теб, а за себе си, така че не ми дължиш нищо".
Преди време някой ми беше разказал, че в хавайския език има много по-малко думи, отколкото в испанския. Една от тях е махал (или махало), която означава приблизително „много благодаря". Това, което ми се стори най-интересно, бе, че в отговор на тази благодарност (нещо като нашето „няма защо") също се използва думата махал.
Ако приемем, че езикът разкрива някои черти на хората, които го говорят, ще ни стане ясно, че според наглед първичната мъдрост на хавай-ците, когато човек прави нещо за някого, той също трябва да благодари, че са му позволили да помогне. С други думи, този, който помага, също изпитва удоволствие от това, което е направил за някого. Ето защо диалогът Махал... - Махал... означава „Благодаря ти, че ми помогна - Благодаря ти, че ми позволи да ти помогна".
Това е така, защото, когато един човек помага на друг, всъщност печелят и двамата. Прехвале-ната идея, че за да помогнем на другия, трябва да се жертваме, се основава на погрешното убеждение, че ако решим да го направим, трябва най-напред да преценим от какво точно се отказваме или да измерим онова, което вероятно ще загубим.
Любовта - егоистична, алтруистична или каквато и да е друга - е нещо съвсем различно. Защото любовта, поне така, както я разбирам аз, не означава да правим жертви ден след ден, а точно обратното. Трябва да се научим да отбелязваме в дневника си всички онези неща, които правим с любов - нещата, които правим за някого другиго от егоизъм.
Според мен зрялата любов означава, че човекът, който предпочита себе си пред другия, може да се наслаждава на онова, което прави за любимия човек.
Единствената помощ, която не води до задължение, е тази, която даваме заради удоволствието от нея. Ако искаш вярвай, но в скромната ми селска къща и моя малък свят нищо не е по-важно от самия мен. Някой може да ми каже: „Но, докторе... ами добродетелите? А социалните ценности, Църквата, юдаизмът, ислямът и всички моралисти, които непрестанно ни призовават да обичаме ближния така, както обичаме себе си? Какво се случва с това послание, което споделят всички духовни философии и повечето религии в историята?". Според мен то е чудесна хипотеза за идеалната любов. Обърни внимание: казват „Обичай ближния като себе си", а не „Обичай ближния си повече от себе си", нали? А знаеш ли защо не го казват? Защото тази идея, която ни отпраща към понятието за висша добродетел и съвършенство, е оцеляла благодарение на народната мъдрост, от която става ясно, че ако в реалния живот успеем да обикнем другия като себе си, няма какво повече да искаме. С други думи, че мярката за идеална любов е тази, която човек може да изпитва към себе си. Чак тогава той може да се опита да направи всичко възможно, за да разбере дали е способен да обикне по същия начин и ближния си.
Така отново стигаме до нещо, което ти каза: че егоистът вярва, че той е мярката за всичко, че всичко се върти около него, че той е центърът на света. По-рано ти твърдеше, че егоистът е его-центрик... И колкото и да ми е трудно, ще призная, че... съм съгласен! Нищо не ме вбесява повече от това да разруша принципното несъгласие с някое случайно съгласие... защото обикновено се наслаждавам повече на опозицията, на спора в най-добрия смисъл на думата, нали разбираш...
- Много си лош...
- Не, не съм. Така и така сме стигнали дотук, нека кажем няколко думи за разликата между егоцентризма и самолюбието. Егоцентризмът означава да се чувствам център на света и ако съм съвсем откровен, това изобщо не ми се струва лошо. Защото човек Е центърът на света. На кой свят ли? На света, в който живее - на СВОЯ свят. Ще го изразя по следния начин: центърът на света за всички неща, които обичам и познавам, е в мен, а центърът на всички ТВОИ неща е в ТЕБ.
Всеки от нас е център на света, в който живее, и всичко, случващо се наоколо, задължително преминава и през него.
Синът ми е на 20. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм
Re: Обичай ближния като СЕБЕ СИ... или за Любовта към самите
Самолюбието е нещо различно. Тогава човек си мисли, че е център на света или на живота на другите. Страшен е не егоцентризмът, а зловещото, перверзно и ужасяващо самолюбие, защото самовлюбеният е убеден, че е над всички останали, че е висше същество. Едно е да знам, че съм център на света, в който живея аз, да приемам, че съседът отсреща е център на света, в който живее той, че портиерката на сградата е център на своя свят и че приятелят ми Пепе е център на света на Пепе, а нещо съвсем различно е да вярвам, че съм център на света, в който живеят всички те.
Това е самолюбие, това е суета, а те не водят до нищо добро, както няма да доведе до нищо добро да пренебрегваме себе си и да позволяваме на други да вярват или да ни убеждават, че те са център на живота ни.
Ако реша, че приятелят ми Хосе е център на живота ми, няма значение колко близо или далече ще съм от него, светът ми винаги ще се върти около него. Ако център на съществуването ми са парите, които печеля, съществуването ми ще се фокусира върху тях. Същата закономерност се отнася до властта, секса или славата. Единственият начин да живеем, без да се въртим около нещо или някого, е да сме център на собствения си живот и на собствения си свят. Когато съм наясно с това и когато Хосе също е наясно, двамата с него ще можем да се срещнем и да бъдем два свята, които се срещат: моят, чийто център съм аз, и неговият, чийто център е Хосе.
Ще ти разкажа своята версия на приказката, която ми се струва силно свързана с темата за добрата и лошата любов. Това е една от най-красивите и трогателни любовни истории, които някога съм чувал. Дължи популярността си на американския писател 0'Хенри, който, от своя страна, я е заимствал от стара швейцарска коледна приказка.
В малко село в полите на една планина живеели красив младеж и прелестна девойка. Още когато тя била на тринайсет, а той - на осемнайсет години, си били дали дума да се вземат. Младежът бил висок и снажен, защото още от малък помагал на баща си, който бил дървар. Девойката имала дълги руси коси до кръста и красиви сини очи.
Цялото село се радвало на годежа им. Един ден, когато момичето навършило осемнайсет години, а момъкът - двайсет и три, съселяните им решили, че е дошло време да им помогнат да вдигнат сватба.
Подарили им малка къща, към която имало парцел с дървета, за да може младежът да работи като дървар. След сватбата младоженците заживели в къщичката за радост на своите съседи, на семействата си и на цялото село, което било помогнало да се съберат.
Прекарали така цялата зима, лятото, пролетта и есента, като не можели да се нарадват на щастието си. Малко преди да се навърши първата годишнина от сватбата им, невестата решила да подари на съпруга си нещо, което да му покаже голямата й любов. Ако му подаряла нова брадва, щял да я използва за работа - и толкова; не й се струвало достатъчно да му подари пуловер, тъй като и преди това му била плела пуловери; хрумнало й да му сготви празнична вечеря, но и това не било достатъчно...
Решила да слезе в селото, за да види дали няма да намери нещо там. Колкото и да обикаляла, не намирала нищо, което да изрази голямата й любов и което да може да купи с монетите, които от седмици спестявала от парите за пазар.
Докато минавала покрай единствения бижутериен магазин в селото, видяла красива златна верижка, изложена на витрината. Тогава си спомнила, че имало само един предмет, който съпругът й обожавал и смятал за безценен - златния часовник, който бил получил като подарък от дядо си преди смъртта му. От малък пазел часовника в кадифена кутийка, която винаги държал до леглото си. Всяка вечер отварял чекмеджето на нощното си шкафче, изваждал часовника от кутийката, полирал го, навивал го няколко пъти, оставал заслушан в тиктакането му, докато стрелките се движели, отново го излъсквал, погалвал го и го прибирал пак в кутийката.
„Колко ще се зарадва, ако му подаря тази златна верижка за часовника", помислила си младата жена. Влязла да попита за цената, но когато я научила, се сепнала. Верижката струвала много повече, отколкото предполагала и отколкото била спестила. Трябвало да спестява за още три годишнини, за да може да си я позволи. Тя обаче не можела да чака толкова.
Напуснала селото натъжена, като се чудела и маела какво да направи, за да намери парите, които не й достигали. Хрумнало й да си намери работа, но не умеела да прави нищо. В това време минала покрай единствения фризьорски салон в селото, на чиято витрина стоял следният надпис: „Изкупуваме естествена коса". Тъй като тя не била подстригвала русите си коси от десетгодишна възраст, влязла да попита дали може да ги продаде.
Парите, които й предложили, били достатъчни, за да купи златната верижка, и дори щели да й останат за кутийка, в която да се поберат верижката и часовникът.
- Ако след три дни дойда да ви продам косите си, ще ги купите ли? - попитала младата жена.
- Разбира се - отговорила собственичката на салона.
- Тогава ще се върна след три дни.
Отишла до бижутерийния магазин, дала предплата за верижката и се прибрала у дома, без да каже нищо на мъжа си.
В деня на годишнината двамата се прегърнали малко по-силно от обичайното. След това той тръгнал за работа, а тя слязла в селото.
Подстригала косата си съвсем късо и с получените пари се отправила към бижутерийния магазин. Купила златната верижка и дървената кутийка. Когато се прибрала у дома, зачакала с нетърпение съпругът й да се върне от работа.
За разлика от друг път, когато осветявала цялата къща, за да го посрещне, този път запалила само две свещи и покрила главата си с шал - знаела колко много той обичал косите й и не искала да види, че ги е отрязала. По-късно щяла да намери начин да му обясни.
Съпругът й се прибрал. Прегърнали се силно и си казали колко много се обичат. След това тя извадила дървената кутийка, в която била сложила златната верижка за часовника. Той отворил гардероба и извадил оттам голяма кутия, която бил скрил, докато тя не била вкъщи.
Кутията съдържала две красиви гребенчета за коса, които той бил купил... като продал златния часовник на дядо си.
Ако все още вярваш, че жертвата е мярка за любов, моля те от време на време да си припомняш тази история. Смисълът на любовта не се измерва единствено с нашата възможност да се жертваме неуморно за другия, а най-вече с готовността ни да се радваме на самото му съществуване.
Ако те обичам, най-доброто, което мога да направя, е да полагам усилия, за да можем двамата да преживяваме едно от най-големите удоволствия: срещата между нас. При тази среща ти ще знаеш, че съм до теб, защото обичам и предпочитам себе си, а аз ще знам, че ти си до мен, защото в името на собствения си егоизъм си избрала точно мен, за да бъда с теб.
Това е самолюбие, това е суета, а те не водят до нищо добро, както няма да доведе до нищо добро да пренебрегваме себе си и да позволяваме на други да вярват или да ни убеждават, че те са център на живота ни.
Ако реша, че приятелят ми Хосе е център на живота ми, няма значение колко близо или далече ще съм от него, светът ми винаги ще се върти около него. Ако център на съществуването ми са парите, които печеля, съществуването ми ще се фокусира върху тях. Същата закономерност се отнася до властта, секса или славата. Единственият начин да живеем, без да се въртим около нещо или някого, е да сме център на собствения си живот и на собствения си свят. Когато съм наясно с това и когато Хосе също е наясно, двамата с него ще можем да се срещнем и да бъдем два свята, които се срещат: моят, чийто център съм аз, и неговият, чийто център е Хосе.
Ще ти разкажа своята версия на приказката, която ми се струва силно свързана с темата за добрата и лошата любов. Това е една от най-красивите и трогателни любовни истории, които някога съм чувал. Дължи популярността си на американския писател 0'Хенри, който, от своя страна, я е заимствал от стара швейцарска коледна приказка.
В малко село в полите на една планина живеели красив младеж и прелестна девойка. Още когато тя била на тринайсет, а той - на осемнайсет години, си били дали дума да се вземат. Младежът бил висок и снажен, защото още от малък помагал на баща си, който бил дървар. Девойката имала дълги руси коси до кръста и красиви сини очи.
Цялото село се радвало на годежа им. Един ден, когато момичето навършило осемнайсет години, а момъкът - двайсет и три, съселяните им решили, че е дошло време да им помогнат да вдигнат сватба.
Подарили им малка къща, към която имало парцел с дървета, за да може младежът да работи като дървар. След сватбата младоженците заживели в къщичката за радост на своите съседи, на семействата си и на цялото село, което било помогнало да се съберат.
Прекарали така цялата зима, лятото, пролетта и есента, като не можели да се нарадват на щастието си. Малко преди да се навърши първата годишнина от сватбата им, невестата решила да подари на съпруга си нещо, което да му покаже голямата й любов. Ако му подаряла нова брадва, щял да я използва за работа - и толкова; не й се струвало достатъчно да му подари пуловер, тъй като и преди това му била плела пуловери; хрумнало й да му сготви празнична вечеря, но и това не било достатъчно...
Решила да слезе в селото, за да види дали няма да намери нещо там. Колкото и да обикаляла, не намирала нищо, което да изрази голямата й любов и което да може да купи с монетите, които от седмици спестявала от парите за пазар.
Докато минавала покрай единствения бижутериен магазин в селото, видяла красива златна верижка, изложена на витрината. Тогава си спомнила, че имало само един предмет, който съпругът й обожавал и смятал за безценен - златния часовник, който бил получил като подарък от дядо си преди смъртта му. От малък пазел часовника в кадифена кутийка, която винаги държал до леглото си. Всяка вечер отварял чекмеджето на нощното си шкафче, изваждал часовника от кутийката, полирал го, навивал го няколко пъти, оставал заслушан в тиктакането му, докато стрелките се движели, отново го излъсквал, погалвал го и го прибирал пак в кутийката.
„Колко ще се зарадва, ако му подаря тази златна верижка за часовника", помислила си младата жена. Влязла да попита за цената, но когато я научила, се сепнала. Верижката струвала много повече, отколкото предполагала и отколкото била спестила. Трябвало да спестява за още три годишнини, за да може да си я позволи. Тя обаче не можела да чака толкова.
Напуснала селото натъжена, като се чудела и маела какво да направи, за да намери парите, които не й достигали. Хрумнало й да си намери работа, но не умеела да прави нищо. В това време минала покрай единствения фризьорски салон в селото, на чиято витрина стоял следният надпис: „Изкупуваме естествена коса". Тъй като тя не била подстригвала русите си коси от десетгодишна възраст, влязла да попита дали може да ги продаде.
Парите, които й предложили, били достатъчни, за да купи златната верижка, и дори щели да й останат за кутийка, в която да се поберат верижката и часовникът.
- Ако след три дни дойда да ви продам косите си, ще ги купите ли? - попитала младата жена.
- Разбира се - отговорила собственичката на салона.
- Тогава ще се върна след три дни.
Отишла до бижутерийния магазин, дала предплата за верижката и се прибрала у дома, без да каже нищо на мъжа си.
В деня на годишнината двамата се прегърнали малко по-силно от обичайното. След това той тръгнал за работа, а тя слязла в селото.
Подстригала косата си съвсем късо и с получените пари се отправила към бижутерийния магазин. Купила златната верижка и дървената кутийка. Когато се прибрала у дома, зачакала с нетърпение съпругът й да се върне от работа.
За разлика от друг път, когато осветявала цялата къща, за да го посрещне, този път запалила само две свещи и покрила главата си с шал - знаела колко много той обичал косите й и не искала да види, че ги е отрязала. По-късно щяла да намери начин да му обясни.
Съпругът й се прибрал. Прегърнали се силно и си казали колко много се обичат. След това тя извадила дървената кутийка, в която била сложила златната верижка за часовника. Той отворил гардероба и извадил оттам голяма кутия, която бил скрил, докато тя не била вкъщи.
Кутията съдържала две красиви гребенчета за коса, които той бил купил... като продал златния часовник на дядо си.
Ако все още вярваш, че жертвата е мярка за любов, моля те от време на време да си припомняш тази история. Смисълът на любовта не се измерва единствено с нашата възможност да се жертваме неуморно за другия, а най-вече с готовността ни да се радваме на самото му съществуване.
Ако те обичам, най-доброто, което мога да направя, е да полагам усилия, за да можем двамата да преживяваме едно от най-големите удоволствия: срещата между нас. При тази среща ти ще знаеш, че съм до теб, защото обичам и предпочитам себе си, а аз ще знам, че ти си до мен, защото в името на собствения си егоизъм си избрала точно мен, за да бъда с теб.
Синът ми е на 20. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм
Re: Обичай ближния като СЕБЕ СИ... или за Любовта към самите
Всички знаем, че никога не ще бъдем щастливи, ако не сме тези, които сме. Знаем, че ако не сме себе си, се обричаме на страдание. Разбираме как се изчерпва енергията ни, когато се опитваме да поддържаме някакви установени роли. Страдаме от липсата на емоционален контакт и наблюдаваме, отново и отново, как любимите ни хора се дистанцират от нас. Усещаме как нещо вътре в нас не ни позволява да се наслаждаваме на живота си и се чувстваме безсилни да променим това положение...
- Да не казваш, че хората, които понякога са в лошо настроение или се оплакват, когато нещо не им се получи както трябва, или че хората, които се страхуват, са невротици?
- Спонтанният ми отговор би бил и да, и не. Не, защото всичко е въпрос на степени. Когато лошото настроение, оплакванията или страхът се превърнат в правило, което ръководи живота ти, когато присъстват почти постоянно, те стават основа на патологично и нездраво поведение. Да, защото в края на краищата това са проявления в различна степен на определена невроза, от която страдаме всички.
- Искаш да кажеш, че осъзнатият човек никога не би изпаднал в лошо настроение?
- Напълно осъзнатият човек ли? Никога.
- И не би се оплаквал?
- Никога.
- И не би се страхувал?
- Осъзнатият човек не изпитва страх в смисъла, в който ще го определим след малко. Вместо да се мръщиш, по-добре е да се осмелиш да последваш линията на разсъждения до края и може да успеем да постигнем съгласие.
Има един очевиден въпрос, който преследва хората от зората на цивилизацията, по който са разсъждавали философи, психолози и социолози още откакто са възникнали науките, изучаващи човека. Днес мога да формулирам този въпрос по малко по-провокативен начин: Защо не се осмелим да престанем с невротичността? Казано с други думи, кое ни пречи да бъдем тези, които наистина сме?
Отговорът е прост: страхът. Заедно с него ни пречат навиците, придобити вследствие на това, че сме останали пленници на някой страх - без значение дали е наш собствен или чужд.
- Не разбирам. Последно какво е – причина или следствие?
- И двете. Страхът е причина и следствие на невротичното поведение, а дори в известен смисъл е негова дефиниция, защото страхът обуславя, ограничава, спира, смалява и обърква.
Усилията, които човек може да положи за отстраняване на вътрешните си условности, са от огромно значение в борбата за откриване на истинския Аз, който ще ни помогне да бъдем самите себе си.
- Намерението ми бе не да говорим конкретно за определени страхове, а да ми помогнеш да разбера какво представлява страхът и най-вече какво мога да направя, за да се освободя от него.
- Разбирам. За начало ще кажем, че всички ние сме изпитвали, изпитваме и ще изпитваме страх. Без значение какъв - както чувството, което просто наричаме „страх", така и това, за което сме намерили най-различни думи, като „боязън", „уплаха", „ужас", „фобия" или „паника", макар в действителност всички тези понятия да означават различни неща.
Към тях трябва да прибавим страховете, които изпитваме, но не се осмеляваме да наречем с някое от тези понятия, а предпочитаме да ги дегизираме в изтънчени изрази, за да ни е по-лесно да ги приемем.
Ще ти дам списък с някои емоции, които са културно приети и дори желателни, но зад които често пъти се крие страхът.
ДОСАДА
НЕОХОТА
ОМРАЗА
ОБОЖАНИЕ
НЕЖЕЛАНИЕ
ПОГНУСА
ОТХВЪРЛЯНЕ
ПРЕДПАЗЛИВОСТ
НЕПРИЯЗЪН
РАЗДРАЗНЕНИЕ
СВЯН
ОТВРАЩЕНИЕ ПОКОРСТВО АНТИПАТИЯ НЕДОВЕРИЕ
ЛОШИ СПОМЕНИ
СЪПРОТИВА
НЕУДОБСТВО
УВАЖЕНИЕ
„НЕЩО"
Сега ти предлагам да помислиш върху следните фрази:
„Страх от морето? Не, просто тая уважение към него".
„Хлебарки? Не, не изпитвам страх от тях, а отвращение".
„...защото съм много срамежлив".
„Не пътувам със самолет от предпазливост. Освен това ми навява лоши спомени".
„Да не ми се мярка пред очите онзи непрокопсаник. Нямам му никакво доверие".
„Не, не ме е страх, просто ми става нещо". (Какво ли пък означава „става ми нещо"?)
- Всички тези фрази и всички думи, които написахме преди малко, могат без усилие да се преведат като различни степени на страх. Предлагам ти сега, след като направихме тази дешифровка, да приемем, че сме по-страхливи, отколкото по принцип сме склонни да признаем.
- И според теб това е израз на неврозата ни...
- Един осъзнат човек - и имам предвид напълно осъзнат (което е несъществуваща теоретична конструкция), би се уплашил, ако е изправен пред опасна ситуация, би я запомнил и би се поучил от преживяното, но не би позволил на страха да определи бъдещото му поведение.
- Струва ми се, че тук има някаква игра на думи. Уплахата и страхът не са ли едно и също нещо?
- За втори път ме обвиняваш, че използвам игра на думи. Понякога сам се питам дали всички мои - донякъде провокативни - теории за егоизма, вината или любовта не са просто семантична игра. Кой знае? Думата „игра" ми харесва. Едно от определенията за думата „играя" е „влизам в роля". Да вземем за пример децата, които си играят - влизат в нереална ситуация, която е част от играта, и я изживяват възможно най-интензивно. Когато детето играе на компютърна игра, то е почти отсъстващо. Приближава се второ дете, което не познава играта, и пита: „Ти кой си?". Без да прекъсва играта, първото дете отговаря: „Аз съм русият герой с меча и трябва да стигна до замъка, който е в края на пътя..." Детето се е пренесло съвсем естествено в историята, която се разиграва на екрана му. Много ми харесва! Хайде сега да се пренесем и ние в тази игра на думи, за да видим какво можем да научим от нея.
Принципно онова, което наричаме „страх", включва в себе си много неща, сред които и самия страх. Списъкът изглежда приблизително така:
СТРАХ (в чистия му вид)
УПЛАХА
БЕЗПОКОЙСТВО
СТРАХОВЕ
ФОБИЯ
УЖАС
ПАНИКА
ТРЕВОГА
БОЯЗЪН
Ще се опитам да отговоря на въпроса ти, като разгранича уплахата от всичко останало.
За разлика от страха, уплахата е провокирана от конкретна опасност, която се случва в момента на самата реакция. С други думи, уплахата по дефиниция представлява реакция срещу нещо, което става по същото време.
Да кажем, че седим спокойно у дома и четем вестник. Изведнъж, вместо да позвъни на вратата, някой я разбива със сила и нахълтва в дома ни. Както ти, така и аз бихме се уплашили.
Уплахата е естествена и напълно здравословна реакция спрямо конкретна и обективна опасност, която може да не е толкова страшна, колкото ни се струва, но въпреки това я преживяваме така, все едно е истинска.
От гледна точка на диагностиката, може да се каже, че изпитваме уплаха, когато наличието на дадена обективно опасна ситуация доведе до състоянието на безпокойство и мобилизация, познато като биологична неспецифична реакция на тревога. Следователно уплахата може да се определи като физически и психически рефлекс спрямо дадена опасност.
Обърни внимание обаче на следващия пример. Ако вземем същата ситуация като по-горе, но у дома ни влезе не непознат, а лъв, най-вероятно ще изпитаме уплаха, защото образът на лъва буди асоциация със ситуации на опасност, дори той да е дресиран и да не възнамерява да ни нападне.
Това не е страх, а уплаха.
Уплахата е нещо, което мога да разкажа на друг човек, и макар че самият той няма да се уплаши, ще разбере нашата реакция, тъй като тя е оправдана в подобна ситуация. С други думи, логично е човек да се изплаши в ситуация на обективна опасност, още повече, ако това се случва в настоящето.
Как би се проявил страхът? Ако в горния пример дойде дресьор и отведе звяра, ако сме го видели да напуска сградата и да го води към зоологическата градина, но пет минути по-късно или на следващия ден започнем да си мислим, че в жилището ни отново може да влезе лъв - като тази мисъл е предизвикана единствено от спомена за преживяното. Започваме да се плашим от собствената си идея и като реакция у нас се появява тревожно чувство, макар че лъва го няма. В този случай става дума не за уплаха, а за страх.
- Майка ми винаги повтаряше една поговорка, която и аз използвам доста често. „Страхът не е глупав", казваше тя. Но като те слушам, започва да ми се струва, че всъщност не е глупава уплахата. Излиза, че понякога страхът може да бъде глупав, например, когато се поражда от нещо, което не е истинско, както е в случая с лъва.
- Съвсем правилно отбелязваш, че това става понякога. Човек може да знае, че онова, което се приближава, е опасно, защото предишният му опит му изпраща предупреждение. В този случай страхът действа като защитна реакция, при това доста интелигентна. За да направим разграничение между понятията „уплаха" и „страх", можем да кажем, че уплахата ни застига посредством възприятието, а страхът - посредством въображението. Виж тази схема:
ВЪЗПРИЯТИЕ — УПЛАХА
ВЪОБРАЖЕНИЕ — СТРАХ
Въображението подхранва страха така, както възприятието подхранва уплахата. Със сигурност обаче е известно, че съществуват страхове, предизвикани от възприятието, и че е възможно уплахата да се породи във въображението: виждам нещо, представям си какво може да стане и се плаша от онова, което съм си представил. По-нататък ще се върнем на този специфичен страх, за който съществува определено име.
- А възможно ли е да си представя, че изпитвам уплаха, вследствие на което да се появи страхът?
- Няма как да си представим страха и уплахата, защото те се изпитват. И двете емоции са действителни и произтичат от истинско обстоятелство, което сме преживели, или от такова, родено от въображението ни.
Характерно за уплахата е, че перцепционният апарат може да подава адекватна или неадекватна информация. С други думи, възможно е онова, което възприемаме, действително да съществува и да представлява реална заплаха (адекватна информация). Също така е възможно да възприемаме като опасно нещо, което всъщност не съществува или пък съществува, но е напълно безобидно (изкривена информация). Това се наблюдава например при нарушенията на съзнанието, съпровождащи интоксикациите с наркотици или остър делир.
- Какво се случва с човек, който е изпаднал в делир или преживява сериозно разстройство на психиката - като параноя (така ли се казва?) или шизофрения?
- Възможно е през повечето време този човек да изпитва уплаха от възприятието на неща, които не съществуват за останалите, но които са абсолютно реални за самия него. Най-общо можем да ги наречем халюцинации. Човек, който страда от параноидна шизофрения например, може да вярва, че го преследват. Този човек наистина вижда - или вярва, че вижда - своите преследвачи. Под влияние на това убеждение няма значение дали чувството, което изпитва човекът, е страх или уплаха, макар че от гледна точка на психиатрията това разграничение е от огромна важност. На пръв поглед изглежда, че е страх, защото онова, което чувства, е плод на въображението му. Но всъщност е уплаха, защото ставащото в съзнанието му води до изкривяване на възприятието и пациентът реагира с уплаха на онова, което възприема, макар то да е видимо единствено за него. Горкият пациент изпитва уплаха от нещо, което той смята за истинско. Ако имам халюцинации, че някакъв глас непрекъснато ми нашепва думите „мляко с ориз", сигурно бих се уплашил. Гласът ще е въображаем, никой друг няма да го чува, и въпреки това за мен ще е истински и това убеждение ще обуславя поведението ми. Много по-сериозно е положението на пациентите, които чуват гласове, шепнещи им обиди или заплахи.
- От всичко, което казваш, излиза, че уплахата е нещо хубаво.
- Аз бих казал, че способността да проявяваме биологичната неспецифична реакция на тревога е сама по себе си здравословна. Защо ли? Защото тази реакция ни подготвя да избегнем опасността, без значение дали тя е истинска или не.
Ако не съм способен да изпитам уплаха, ще има опасни ситуации, от които не бих могъл да се защитя. Ако сега избухне пожар например, чувството, че трябва веднага да се махна оттук, ще бъде здравословна реакция на уплаха, която ще ме предпази.
- И все пак да си уплашен постоянно не води до нищо добро. Къде е границата?
- Бих задал въпроса ти по малко по-различен начин: Кога способността да изпитваме уплаха се превръща в проблем? Кога става симптом? Ще отговоря: може да бъде фатална именно когато възприятието, което ни подава информация за „опасността", е изолирано от действителната опасност на дадена ситуация. Според блестящата и ужасяваща дефиниция на учителя ми - доктор Карлос Маркес, това става, когато пациентът започне да възприема всичко безобидно като опасност, ежедневното като странност и нормалното като пагубно...
- Струва ми се, че съм неподготвена за толкова сложна тема... макар да не е съвсем точно, може ли да се каже, че съществуват различни степени в изкривяването на възприятията?
- Съвсем условно - да. Виж, един от проблемите на патологичния страх е, че без да искаме, а понякога и без да знаем, тялото ни произвежда прекомерно количество адреналин и всевъзможни химически вещества, които циркулират през организма с цел да го подготвят за опасността, но в крайна сметка го натравят. Не ти говоря единствено за психологическите вреди, а за ефекта от тези вещества върху целия организъм. Това обаче не се получава при уплахата, която можем да изпитаме например при внезапен шум. Това не се случва непременно и при хората, които се страхуват от кучета и изпитват уплаха при вида им. Своеобразното „натравяне" се извършва единствено при хора, които вярват, че отвсякъде ги дебне опасност, и при които моментното състояние на уплаха се засилва заради допълнителното усещане за страх.
- За фобиите ли говориш?
- Не точно. Фобиите са нещо повече от това. Едно е да видя пукнатина в стената и да си помисля: „Ами сега, ако падне?", без дори да има такава опасност, друго е да видя стена и да започна да мисля, че може да е напукана, и трето - да не мога да влизам в затворени пространства от страх, че стените ще се срутят върху мен.
- А какво се случва, ако ситуацията на опасност, която е истинска и обективна, продължи известно време?
- Могат да се случат две неща. Първото е напрежението от реакцията на тревога да се задържи и човекът да получи натравяне с химическите вещества, за които стана дума преди малко. Втората възможност е реакцията на тревога да се изчерпи поради преумора на органите, които произвеждат тези вещества. Почти във всеки от нас е заложена потенциалната способност да живее със съзнанието за дебнеща опасност, макар че с течение на времето сигурно бихме претръпнали към мисълта за евентуалните последици.
- Да не казваш, че хората, които понякога са в лошо настроение или се оплакват, когато нещо не им се получи както трябва, или че хората, които се страхуват, са невротици?
- Спонтанният ми отговор би бил и да, и не. Не, защото всичко е въпрос на степени. Когато лошото настроение, оплакванията или страхът се превърнат в правило, което ръководи живота ти, когато присъстват почти постоянно, те стават основа на патологично и нездраво поведение. Да, защото в края на краищата това са проявления в различна степен на определена невроза, от която страдаме всички.
- Искаш да кажеш, че осъзнатият човек никога не би изпаднал в лошо настроение?
- Напълно осъзнатият човек ли? Никога.
- И не би се оплаквал?
- Никога.
- И не би се страхувал?
- Осъзнатият човек не изпитва страх в смисъла, в който ще го определим след малко. Вместо да се мръщиш, по-добре е да се осмелиш да последваш линията на разсъждения до края и може да успеем да постигнем съгласие.
Има един очевиден въпрос, който преследва хората от зората на цивилизацията, по който са разсъждавали философи, психолози и социолози още откакто са възникнали науките, изучаващи човека. Днес мога да формулирам този въпрос по малко по-провокативен начин: Защо не се осмелим да престанем с невротичността? Казано с други думи, кое ни пречи да бъдем тези, които наистина сме?
Отговорът е прост: страхът. Заедно с него ни пречат навиците, придобити вследствие на това, че сме останали пленници на някой страх - без значение дали е наш собствен или чужд.
- Не разбирам. Последно какво е – причина или следствие?
- И двете. Страхът е причина и следствие на невротичното поведение, а дори в известен смисъл е негова дефиниция, защото страхът обуславя, ограничава, спира, смалява и обърква.
Усилията, които човек може да положи за отстраняване на вътрешните си условности, са от огромно значение в борбата за откриване на истинския Аз, който ще ни помогне да бъдем самите себе си.
- Намерението ми бе не да говорим конкретно за определени страхове, а да ми помогнеш да разбера какво представлява страхът и най-вече какво мога да направя, за да се освободя от него.
- Разбирам. За начало ще кажем, че всички ние сме изпитвали, изпитваме и ще изпитваме страх. Без значение какъв - както чувството, което просто наричаме „страх", така и това, за което сме намерили най-различни думи, като „боязън", „уплаха", „ужас", „фобия" или „паника", макар в действителност всички тези понятия да означават различни неща.
Към тях трябва да прибавим страховете, които изпитваме, но не се осмеляваме да наречем с някое от тези понятия, а предпочитаме да ги дегизираме в изтънчени изрази, за да ни е по-лесно да ги приемем.
Ще ти дам списък с някои емоции, които са културно приети и дори желателни, но зад които често пъти се крие страхът.
ДОСАДА
НЕОХОТА
ОМРАЗА
ОБОЖАНИЕ
НЕЖЕЛАНИЕ
ПОГНУСА
ОТХВЪРЛЯНЕ
ПРЕДПАЗЛИВОСТ
НЕПРИЯЗЪН
РАЗДРАЗНЕНИЕ
СВЯН
ОТВРАЩЕНИЕ ПОКОРСТВО АНТИПАТИЯ НЕДОВЕРИЕ
ЛОШИ СПОМЕНИ
СЪПРОТИВА
НЕУДОБСТВО
УВАЖЕНИЕ
„НЕЩО"
Сега ти предлагам да помислиш върху следните фрази:
„Страх от морето? Не, просто тая уважение към него".
„Хлебарки? Не, не изпитвам страх от тях, а отвращение".
„...защото съм много срамежлив".
„Не пътувам със самолет от предпазливост. Освен това ми навява лоши спомени".
„Да не ми се мярка пред очите онзи непрокопсаник. Нямам му никакво доверие".
„Не, не ме е страх, просто ми става нещо". (Какво ли пък означава „става ми нещо"?)
- Всички тези фрази и всички думи, които написахме преди малко, могат без усилие да се преведат като различни степени на страх. Предлагам ти сега, след като направихме тази дешифровка, да приемем, че сме по-страхливи, отколкото по принцип сме склонни да признаем.
- И според теб това е израз на неврозата ни...
- Един осъзнат човек - и имам предвид напълно осъзнат (което е несъществуваща теоретична конструкция), би се уплашил, ако е изправен пред опасна ситуация, би я запомнил и би се поучил от преживяното, но не би позволил на страха да определи бъдещото му поведение.
- Струва ми се, че тук има някаква игра на думи. Уплахата и страхът не са ли едно и също нещо?
- За втори път ме обвиняваш, че използвам игра на думи. Понякога сам се питам дали всички мои - донякъде провокативни - теории за егоизма, вината или любовта не са просто семантична игра. Кой знае? Думата „игра" ми харесва. Едно от определенията за думата „играя" е „влизам в роля". Да вземем за пример децата, които си играят - влизат в нереална ситуация, която е част от играта, и я изживяват възможно най-интензивно. Когато детето играе на компютърна игра, то е почти отсъстващо. Приближава се второ дете, което не познава играта, и пита: „Ти кой си?". Без да прекъсва играта, първото дете отговаря: „Аз съм русият герой с меча и трябва да стигна до замъка, който е в края на пътя..." Детето се е пренесло съвсем естествено в историята, която се разиграва на екрана му. Много ми харесва! Хайде сега да се пренесем и ние в тази игра на думи, за да видим какво можем да научим от нея.
Принципно онова, което наричаме „страх", включва в себе си много неща, сред които и самия страх. Списъкът изглежда приблизително така:
СТРАХ (в чистия му вид)
УПЛАХА
БЕЗПОКОЙСТВО
СТРАХОВЕ
ФОБИЯ
УЖАС
ПАНИКА
ТРЕВОГА
БОЯЗЪН
Ще се опитам да отговоря на въпроса ти, като разгранича уплахата от всичко останало.
За разлика от страха, уплахата е провокирана от конкретна опасност, която се случва в момента на самата реакция. С други думи, уплахата по дефиниция представлява реакция срещу нещо, което става по същото време.
Да кажем, че седим спокойно у дома и четем вестник. Изведнъж, вместо да позвъни на вратата, някой я разбива със сила и нахълтва в дома ни. Както ти, така и аз бихме се уплашили.
Уплахата е естествена и напълно здравословна реакция спрямо конкретна и обективна опасност, която може да не е толкова страшна, колкото ни се струва, но въпреки това я преживяваме така, все едно е истинска.
От гледна точка на диагностиката, може да се каже, че изпитваме уплаха, когато наличието на дадена обективно опасна ситуация доведе до състоянието на безпокойство и мобилизация, познато като биологична неспецифична реакция на тревога. Следователно уплахата може да се определи като физически и психически рефлекс спрямо дадена опасност.
Обърни внимание обаче на следващия пример. Ако вземем същата ситуация като по-горе, но у дома ни влезе не непознат, а лъв, най-вероятно ще изпитаме уплаха, защото образът на лъва буди асоциация със ситуации на опасност, дори той да е дресиран и да не възнамерява да ни нападне.
Това не е страх, а уплаха.
Уплахата е нещо, което мога да разкажа на друг човек, и макар че самият той няма да се уплаши, ще разбере нашата реакция, тъй като тя е оправдана в подобна ситуация. С други думи, логично е човек да се изплаши в ситуация на обективна опасност, още повече, ако това се случва в настоящето.
Как би се проявил страхът? Ако в горния пример дойде дресьор и отведе звяра, ако сме го видели да напуска сградата и да го води към зоологическата градина, но пет минути по-късно или на следващия ден започнем да си мислим, че в жилището ни отново може да влезе лъв - като тази мисъл е предизвикана единствено от спомена за преживяното. Започваме да се плашим от собствената си идея и като реакция у нас се появява тревожно чувство, макар че лъва го няма. В този случай става дума не за уплаха, а за страх.
- Майка ми винаги повтаряше една поговорка, която и аз използвам доста често. „Страхът не е глупав", казваше тя. Но като те слушам, започва да ми се струва, че всъщност не е глупава уплахата. Излиза, че понякога страхът може да бъде глупав, например, когато се поражда от нещо, което не е истинско, както е в случая с лъва.
- Съвсем правилно отбелязваш, че това става понякога. Човек може да знае, че онова, което се приближава, е опасно, защото предишният му опит му изпраща предупреждение. В този случай страхът действа като защитна реакция, при това доста интелигентна. За да направим разграничение между понятията „уплаха" и „страх", можем да кажем, че уплахата ни застига посредством възприятието, а страхът - посредством въображението. Виж тази схема:
ВЪЗПРИЯТИЕ — УПЛАХА
ВЪОБРАЖЕНИЕ — СТРАХ
Въображението подхранва страха така, както възприятието подхранва уплахата. Със сигурност обаче е известно, че съществуват страхове, предизвикани от възприятието, и че е възможно уплахата да се породи във въображението: виждам нещо, представям си какво може да стане и се плаша от онова, което съм си представил. По-нататък ще се върнем на този специфичен страх, за който съществува определено име.
- А възможно ли е да си представя, че изпитвам уплаха, вследствие на което да се появи страхът?
- Няма как да си представим страха и уплахата, защото те се изпитват. И двете емоции са действителни и произтичат от истинско обстоятелство, което сме преживели, или от такова, родено от въображението ни.
Характерно за уплахата е, че перцепционният апарат може да подава адекватна или неадекватна информация. С други думи, възможно е онова, което възприемаме, действително да съществува и да представлява реална заплаха (адекватна информация). Също така е възможно да възприемаме като опасно нещо, което всъщност не съществува или пък съществува, но е напълно безобидно (изкривена информация). Това се наблюдава например при нарушенията на съзнанието, съпровождащи интоксикациите с наркотици или остър делир.
- Какво се случва с човек, който е изпаднал в делир или преживява сериозно разстройство на психиката - като параноя (така ли се казва?) или шизофрения?
- Възможно е през повечето време този човек да изпитва уплаха от възприятието на неща, които не съществуват за останалите, но които са абсолютно реални за самия него. Най-общо можем да ги наречем халюцинации. Човек, който страда от параноидна шизофрения например, може да вярва, че го преследват. Този човек наистина вижда - или вярва, че вижда - своите преследвачи. Под влияние на това убеждение няма значение дали чувството, което изпитва човекът, е страх или уплаха, макар че от гледна точка на психиатрията това разграничение е от огромна важност. На пръв поглед изглежда, че е страх, защото онова, което чувства, е плод на въображението му. Но всъщност е уплаха, защото ставащото в съзнанието му води до изкривяване на възприятието и пациентът реагира с уплаха на онова, което възприема, макар то да е видимо единствено за него. Горкият пациент изпитва уплаха от нещо, което той смята за истинско. Ако имам халюцинации, че някакъв глас непрекъснато ми нашепва думите „мляко с ориз", сигурно бих се уплашил. Гласът ще е въображаем, никой друг няма да го чува, и въпреки това за мен ще е истински и това убеждение ще обуславя поведението ми. Много по-сериозно е положението на пациентите, които чуват гласове, шепнещи им обиди или заплахи.
- От всичко, което казваш, излиза, че уплахата е нещо хубаво.
- Аз бих казал, че способността да проявяваме биологичната неспецифична реакция на тревога е сама по себе си здравословна. Защо ли? Защото тази реакция ни подготвя да избегнем опасността, без значение дали тя е истинска или не.
Ако не съм способен да изпитам уплаха, ще има опасни ситуации, от които не бих могъл да се защитя. Ако сега избухне пожар например, чувството, че трябва веднага да се махна оттук, ще бъде здравословна реакция на уплаха, която ще ме предпази.
- И все пак да си уплашен постоянно не води до нищо добро. Къде е границата?
- Бих задал въпроса ти по малко по-различен начин: Кога способността да изпитваме уплаха се превръща в проблем? Кога става симптом? Ще отговоря: може да бъде фатална именно когато възприятието, което ни подава информация за „опасността", е изолирано от действителната опасност на дадена ситуация. Според блестящата и ужасяваща дефиниция на учителя ми - доктор Карлос Маркес, това става, когато пациентът започне да възприема всичко безобидно като опасност, ежедневното като странност и нормалното като пагубно...
- Струва ми се, че съм неподготвена за толкова сложна тема... макар да не е съвсем точно, може ли да се каже, че съществуват различни степени в изкривяването на възприятията?
- Съвсем условно - да. Виж, един от проблемите на патологичния страх е, че без да искаме, а понякога и без да знаем, тялото ни произвежда прекомерно количество адреналин и всевъзможни химически вещества, които циркулират през организма с цел да го подготвят за опасността, но в крайна сметка го натравят. Не ти говоря единствено за психологическите вреди, а за ефекта от тези вещества върху целия организъм. Това обаче не се получава при уплахата, която можем да изпитаме например при внезапен шум. Това не се случва непременно и при хората, които се страхуват от кучета и изпитват уплаха при вида им. Своеобразното „натравяне" се извършва единствено при хора, които вярват, че отвсякъде ги дебне опасност, и при които моментното състояние на уплаха се засилва заради допълнителното усещане за страх.
- За фобиите ли говориш?
- Не точно. Фобиите са нещо повече от това. Едно е да видя пукнатина в стената и да си помисля: „Ами сега, ако падне?", без дори да има такава опасност, друго е да видя стена и да започна да мисля, че може да е напукана, и трето - да не мога да влизам в затворени пространства от страх, че стените ще се срутят върху мен.
- А какво се случва, ако ситуацията на опасност, която е истинска и обективна, продължи известно време?
- Могат да се случат две неща. Първото е напрежението от реакцията на тревога да се задържи и човекът да получи натравяне с химическите вещества, за които стана дума преди малко. Втората възможност е реакцията на тревога да се изчерпи поради преумора на органите, които произвеждат тези вещества. Почти във всеки от нас е заложена потенциалната способност да живее със съзнанието за дебнеща опасност, макар че с течение на времето сигурно бихме претръпнали към мисълта за евентуалните последици.
Синът ми е на 20. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм
Re: Обичай ближния като СЕБЕ СИ... или за Любовта към самите
Пет урока, които научаваш от здравословната връзка 
- имах нужда да прочета тази статия.
КАКТО И ТАЗИ ЯВНО:
/Не/Съвършената майка - цък
- имах нужда да прочета тази статия.КАКТО И ТАЗИ ЯВНО:
/Не/Съвършената майка - цък
Синът ми е на 20. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм
Re: Обичай ближния като СЕБЕ СИ... или за Любовта към самите
Необикновената Йоли: Животът е и сладък, и солен, и кисел, но никога безвкусен - интервю на Мила Иванова - ето това се казва Любов към Живота и към самия себе си! 
Синът ми е на 20. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм
Re: Обичай ближния като СЕБЕ СИ... или за Любовта към самите
[img]http://www.momichetataotgrada.com/cache ... be5f31.jpg[/img]
Любовни магийки
Има различни начини да привлечеш любовта. Да, именно любовта, а не мъжете по принцип, защото за какво са ни орди от мъже, ако никой от тях не кара погледа ни да блести?
Първият е да носиш любовта в себе си. Любовта привлича любов и това, макар и клише, е доказан факт. Именно поради тази причина влюбените и щастливи жени са като магнит за мъжете.
Вторият е да бъдеш уверена в себе си. Увереността означава себехаресване, а когато с очи казваш на някого „Аз съм красива и специална“, той със сигурност ще ти повярва.
Третият е да се поддържаш добра физическа и психическа форма. Един приятел ми беше казал, че една жена има истински проблем, когато спре да се гримира и да пие вино. Разбирате идеята, нали? Грижата за тялото и душата, дребните удоволствия, онези неща, които ни изпълват с позитивни усещания и самочувствие... Малко червило на устните, лек джогинг в парка и чаша розе преди лягане.
Много древни учения и философии вярват, че има и символи, заредени със силна енергия, които привличат любовта. Моят най-любим е
келтското сърце.
Символът на келтското сърце е ин и ян на любовта. За съжаление келтите не са оставили писмени инструкции как действа и какво точно означава, но посланието е очевидно. Когато за първи път видях този символ, бях изумена от красотата, съвършенството и яснотата на смисъла му. Мъжката и женската любов, вплетени в едно цяло, от което се ражда още любов и цялата тази плетеница наподобява Началото – Цветето на живота. ...
И за финал – най-важният любовен „ритуал“: отърсете се от обсебващото търсене, откопчете се от нуждата на ума и оставете любовта да пърха около вас и във вас като пеперуда. Защото, както пее прекрасната Дайдо, „няма любов без свобода и няма свобода без любов“.
Любовни магийки
Има различни начини да привлечеш любовта. Да, именно любовта, а не мъжете по принцип, защото за какво са ни орди от мъже, ако никой от тях не кара погледа ни да блести?
Първият е да носиш любовта в себе си. Любовта привлича любов и това, макар и клише, е доказан факт. Именно поради тази причина влюбените и щастливи жени са като магнит за мъжете.
Вторият е да бъдеш уверена в себе си. Увереността означава себехаресване, а когато с очи казваш на някого „Аз съм красива и специална“, той със сигурност ще ти повярва.
Третият е да се поддържаш добра физическа и психическа форма. Един приятел ми беше казал, че една жена има истински проблем, когато спре да се гримира и да пие вино. Разбирате идеята, нали? Грижата за тялото и душата, дребните удоволствия, онези неща, които ни изпълват с позитивни усещания и самочувствие... Малко червило на устните, лек джогинг в парка и чаша розе преди лягане.
Много древни учения и философии вярват, че има и символи, заредени със силна енергия, които привличат любовта. Моят най-любим е
келтското сърце.
Символът на келтското сърце е ин и ян на любовта. За съжаление келтите не са оставили писмени инструкции как действа и какво точно означава, но посланието е очевидно. Когато за първи път видях този символ, бях изумена от красотата, съвършенството и яснотата на смисъла му. Мъжката и женската любов, вплетени в едно цяло, от което се ражда още любов и цялата тази плетеница наподобява Началото – Цветето на живота. ...
И за финал – най-важният любовен „ритуал“: отърсете се от обсебващото търсене, откопчете се от нуждата на ума и оставете любовта да пърха около вас и във вас като пеперуда. Защото, както пее прекрасната Дайдо, „няма любов без свобода и няма свобода без любов“.
Синът ми е на 20. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм
Re: Обичай ближния като СЕБЕ СИ... или за Любовта към самите
И така, ученето на любов към себе си продължава. Все повече и повече се усещам как ми пука за мене си 
и за мойте нужди. И то без излишно чувство за вина.
и за мойте нужди. И то без излишно чувство за вина.Синът ми е на 20. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм
Re: Обичай ближния като СЕБЕ СИ... или за Любовта към самите
Синът ми е на 20. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм
Re: Обичай ближния като СЕБЕ СИ... или за Любовта към самите
Обичам се.
Мисля за себе си с грижа и любов.
В момента се чудя как да преодолея натрупващата се умора.
Мисля за себе си с грижа и любов.
В момента се чудя как да преодолея натрупващата се умора.
Синът ми е на 20. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм