Прекарваш години, опитвайки се да ги вдигнеш от земята.
Тичаш с тях, докато всички останете без дъх.
Те се разбиват... удрят се в покрива.
Ти ги закърпваш, утешаваш и ги уверяваш, че някой ден ще летят...
Накрая, те политат.
Нуждаят се от по-дълга връв и ти продължаваш да им я отпускаш.
Докато те я дърпат, ти с всяко развиване усещаш и тъга, заедно с радостта...
Хвърчилото все повече се отдалечава.
И ти знаеш, че не след дълго това прекрасно създание ще среже спасителното въже, което ви свързва и ще литне, както е редно...
Свободно и само.
Едва тогава ще знаеш, че твоята работа е свършена.
Автор - Ерма Бомбек
Превод на български - Melisa
Алекс вече ми липсва. Добре е, изкарва си страхотно с нашите в Гърция, което е чудесно Но ми липсва много вече...
Синът ми е на 20. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм
Може ли да разкажа за дилемата си, тя се появи преди малко?
Хри още е при баба си в Угърчин, съответно аз и детето сме сами вкъщи. Дотук добре. Сутринта като го изпращах за училище, го питах дежурните неща: Взе ли си телефона, зареден ли е? Ключовете и парите у теб ли са? Сандвича, екипа за физическото, раницата ок ли е? На всичко ми беше отговорено с "Да, бе мамоооо!" и онзи поглед, знаете го, максимално отегчения...
Е да, ама не!
Преди малко моичкият открил, че ключовете му не са у него, бил ги забравил вкъщи
А точно тази вечер ни е първата сбирка на моята група БАР след лятната пауза и съм обещала да отида. Тя започва в 17.30 и свършва в 19.30 с кратка почивка по средата. Сутринта го предупредих, че заради него ще си тръгна в почивката и няма да стоя до края, за да не стои сам вкъщи на тъмно.
И сега се колебая:
ДА ОТИДА ЛИ ИЗОБЩО НА СРЕЩАТА С МОИТЕ БАР-ОВЦИ?
Важна ми е, да, но детето ми е по-важно. В същото време искам да го науча да си понася последствията от поведението си. Има къде да отиде - или ще бъде на Стадиона с други деца, или може да отиде при баба си, която живее на 5 минутки от нас.
Какво ще ме посъветвате, мили мои?
Синът ми е на 20. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм
Самопосъветвах се и не пропуснах важната за мен среща.
Детето до последно беше с приятели на стадиона.
Взех го от спирката, която е близо до там и се прибрахме заедно, някъде към 8 без 10 беше.
Днес да видите колко внимателно си провери всичко :lol: дали си го е взел... сумти, мрънка под нос, ама преговаря - ключ, зареден телефон, сандвич, пари, гуменки...
Можело значи
Синът ми е на 20. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм
Наказана съм и стоя в ъгъла. Макар, че аз съм вече голяма – на цели 4 години съм и само искам да помогна на мама. Но мама съвсем нищо не разбира и дори не иска да ме чуе!
Сутринта ходихме с мама до магазина да пазаруваме, тъкмо се върнахме и позвъни по телефона една мамина приятелка. Мама влезе в стаята си да си говорят на „спокойствие“, а чантите с продукти останаха на пода в коридора. Една от тях падна и от нея се изсипа пакет с бисквитки. Нашето куче Лара веднага го хвана и поиска да го разкъса, но аз го дръпнах и със строг глас, точно като маминия, и казах: «Ти не трябва да ядеш бисквитки, те са вредни за теб. За теб мама е купила месце ». Лара само изскимтя, защото тя обича бисквитки и на мен ми стана много тъжно за нея.
Аз намерих в една от чантите пакета с месо и исках само да го покажа на Лара – ей така да не се тревожи. Месото беше завито в специална хартия, малко хлъзгава и едно парченце изскочи от моите ръце и падна направо на земята. Лара веднага го хвана и си го занесе в кухнята – да си го изяде. А от кухнята до чантите на земята се заточиха едни такива отвратителни следи от месото…Аз се изплаших, че мама ще ми се скара и започнах да ги бърша с крак. Единият ми чорап се намокри, но за това пък подът се изчисти…… А бисквитките сложих в горното шкафче в кухнята, аз знам къде стоят нещата у дома, аз съм вече голяма.
Мама все още си говореше по телефона, и аз реши, че мога сама да прибера продуктите по местата им. Погледнах в едната чанта и видях шоколадови бонбони.
«Изглежда, мама случайно ги е купила, – си помислих аз – нали тя каза, че повече никога няма да купува бонбони, а пък тези дето са в чекмеджето ще ги изхвърли на боклука, защото аз съм злояда, а пък тя дебелее от тях. Ще трябва да ги изхвърля, иначе мама така ще се разстрои , като разбере че ги е купила без да иска..…»
На мен ми стана много мъчно за бонбоните, но аз съм вече голяма и всичко разбирам- татко така казва. За това аз изхвърлих бонбоните в кофата за боклук и изтичах обратно. Тичах много бързо, защото ми беше много тъжно за тези бонбони. Затичах се толкова бързо, че изведнъж се спънах и паднах направо върху чантата с продуктите и така си ударих колянцето, че много, ама много ме заболя!
Нещо направи храссс! – ама не разбрах в чантата ли, в моето колянце ли? В това време мама погледна от стаята си и веднага се развика: «Ти какво прави, хулиганка такава?!» А пък на мен ми стана толкова страшно и обидно,а пък колянцето така ме болеше, че се разревах – много силно. «Ще ти се обадя по-късно», – каза мама в слушалката с леден глас. «Какво ревеш, ставай веднага от земята, мъко моя!» – взе да нарежда мама.
Аз едвам станах от земята и цялата в сълзи се опитах да разкажа на мама, как нещо в моето колянце изхрущя и сега много ме боли.… Но мама нищо не искаше да чуе, а само викаше. То пък се оказа, че изхрущяло не в колянцето, а в пакета с яйцата…… А още се оказа, че месото не било за Лара, а било за нас за вечеря.. А пък когато мама видя бонбоните в кофата за боклук, аз разбрах, че ще е по-добре да се скрия под масата в моята стая..…
Под масата беше добре и почти не се чуваше как крещи мама. Там лежеше моята кукла, която вчера търсих навсякъде и аз си я взех и тихичко и запях една песничка. Тази песничка си я измислих сама. «Ти си моята помощничка, толкова си добричка… Аз те обичам и никога не ти крещя… Ако ми помогнеш, двете ще си играем…» Под масата се показа главата на Лара. Тя май, също се уплаши от мама. Аз я погалих и тя легна при нас под масата. А пък аз си пеех песничката и не разбрах, как съм заспала.
Събуди ме маминият крясък. «Погледни я, крие се от мен, че даже и кучето си прибрала! Веднага излизай от там, нека и баща ти да види, каква си хубостница и как безсрамно гледаш!» Аз не знам какво е да «гледаш безсрамно», но сигурно така гледат много лошите очи.Аз исках да кажа на мама и тати, че моите очи не са безсрамни, но нещо ми заседна на гърлото и аз така и нищо не казах, а само се разплаках.
Лара също излезе под масата все едно, че нищо не се е случило и отиде при тати да му маха с опашка. «Добро куче, добро…» – мърмореше татко и я галеше по главата. «А ти защо ревеш? – това беше към мен. – не искаш ли да отговаряш за постъпките си?» Гласът на татко стана много сериозен. Лара за всеки случай се отдръпна по-на далеч от него.
«Аз не исках мама да се ядосва» – с мъка произнесох аз. «Не искала тя! – възмути се мама. – А да се разпореждаш в кухнята искаше ли?! Кой нахрани кучето с месо, кой изхвърли бонбоните на боклука, а и яйцата изпочупи, че и пода беше заляла с такава гадост, че едвам съм я измила!»
Мама така крещеше, че чак ми запищяха ушите и колянцето пак ме заболя.Аз се разплаках още по-силно. «Аз.. аз…помагах само… А мама…по телефона…» – думите ми се препъваха и подскачаха една върху друга, а пък сълзите ми пречеха да обясня на татко, че вече съм голяма и само исках да помогна на мама по-бързо да се оправи в кухнята, защото беше заета, говореше с приятелката си.Татко само недоволно се намръщи: «Нищо не ти разбирам. Стига си ревала,че ще те напердаша да знаеш поне за какво плачеш». А пък аз се уплаших и се опитах да се успокоя. А мама се застъпи за мен и каза, че не е хубаво да се бие малко дете и това е лош метод на възпитание.Татко се ядоса, грабна Лара и излезе на улицата, като силно трясна входната врата.
Аз видях, че мама се разплака и се затичах към нея, исках да я успокоя, но тя ме отблъсна: «Заради теб се скарахме с татко ти, не разбра ли? Иди в ъгъла и помисли за своето държание ». Аз разбрах, че мама съвсем не ме обича и отидох в ъгъла. И там реших, че повече изобщо няма да пипам без маминото разрешение и нищо няма да разказвам на татко, за да не се карат с мама, заради мен.
Аз ще стана много добра и тогава мама и тати много ще ме обичат и само ще ме хвалят………..
Изслушала и записала
Красимира Димитрова
/Психолог-психотерапевт/
Синът ми е на 20. Изживявам мечтите си. Центрирана и щастлива съм
„Те се държат чудесно с мен цял ден, но когато те видят, всичко се обръща с краката нагоре, Кейт! Наистина не разбирам...“ Това са думите на съпруга ми към мен - чувам ги ежедневно.
Онзи ден четох статия, чието заглавие беше „Истинската причина защо децата се държат 100 пъти по-зле, когато майките им са в стаята“ (фалшиво проучване). Стана ми интересно, когато прочетох заглавието, но веднага разбрах, че всичко е една измислица. Въпреки че след прочитането на статията останах разочарована, заради лъжите в нея, концепцията е вярна – децата се държат ужасно, докато майките им са около тях... на какво се дължи това?
Защото вие, майки, сте тяхното безопасно място, вие сте мястото където те отиват с всичките си проблеми. Ако ви не можете да оправите нещата, е, тогава кой може?
Вие, скъпи майки, сте хората, на които децата изсипват целия си "боклук" под формата на емоции и чувства.
Ако едно дете се е държало прилично цял ден, в момента, в който се случи нещо неблагоприятно и ви видят наоколо, те знаят, че е време да се отпуснат и да изкарат всичко навън.
Това значи, че изкарват абсолютно всичко... хленчене, плач и т.н. Това е последното нещо, с което ви се занимава, след като сте били навън цял ден, прекарвайки си добре със самите вас си, или пък се прибирате вкъщи след тежък ден на работното място, но това е нашата съдба, като майки: вълната от сурова, недоразбрана емоция, която ни удря по лицето в момента, в който прекрачим прага на входната врата.
Проблемът не е, че сте разглезили детето си и това е причината то да ви посреща разплакано или мрънкащо на входната врата. Не, не позволявайте на никой да твърди подобно нещо.
По-скоро сте създали място, което детето ви смята за достатъчно сигурно и в него, то усеща, че може да се държи естествено.
И, между другото, наистина е МНОГО, МНОГО ВАЖНО, децата да бъдат искрени в своите чувства, емоции и нужди. Когато пораснат, ние бихме искали те да разбират какво изпитват, да могат да го изразяват, да усещат телата си и да се познават достатъчно добре, нали така?
Така че, приемете го като добър знак.
Децата ви започват ли да се плезят, да плачат и да пускат на повърхността всичките си чувства, катерят ли се по вас от момента, в който единия ви крак вече е в апартамента? Приемете всички тези неща като знаци, че ви обичат и знайте, че аз съм безкрайно горда с вас. Радвайте се, когато подобни неща се случват – децата ви пазят най-личното в живота им за вас. Това е повод за ликуване, а не за терзание.
Но ми липсва много вече...
