Чери, моят 26 ноември е истински тежка тема.
"Загубено бебе" за съжаление е евфемизъм за "убито", т.е. за аборт. Това си е моят личен грях. И тук имам предвид грях в най-буквалния смисъл, макар че нямам предвид религиозен грях. Имам предвид действие срещу цялата природа, която беше сътворила шанса за това бебе.
Историята е горе-долу следната:
Моят съпруг (все още официално е такъв, вече нямам търпение да не е) направи и невъзможното, за да ме прогони в продължение на няколко години - през 2011 г. искаше да се изнесе, тогава това не стане след разговори, сълзи и дълги среднощни разговори; после все пак не му е било хубаво с мен, очевидно обичта вече е била изчезнала, затова започна системно неглижиране, на всички общи приятели разказваше, че след толкова години бракът е само навик и компромиси заради децата... Минаха няколко години по този начин, като нещат все пак бяха приемливи, тъй като бяхме все заети нещо да правим - ремонт у дома, преместване на офис, нови клиенти, смяна на софтуер... Бяхме твърде заети, за да забележим остро, че не сме щастливи заедно. А и имаше тук-таме много хубави моменти.
После аз все пак реших, че ще ставам докторант и ще пиша дисертация. Това влоши нещата неимоверно много. Вероятно някакъв мъжки комплекс се задейства, макар че аз така и не разбрах защо просто и той не направи същото, вместо да се дразни от това, че аз го правя. От 2012 г. досега не намери време да прочете това, което написах като проект за зачисляване, при положение, че има същото образование и професия, работи в същата катедра като мен, материалът беше обсъждан на катедрено заседание... Впрочем той дори не дойде на това заседание. Когато започнах да чета за изпитите, у дома стана направо кошмарно - за него все не бях достатъчно добра домакиня, не се грижех за децата... Когато взех най-тежкия изпит и решихме да отидем на ресторант да го отпразнуваме, той направо провали вечерта - дойде с анцуг, дразнеше цяла вечер децата, накрая Ани плачеше, кака й мълчеше...
Горе-долу по това време покрай мен се появи мъж, който недвусмислено показа интерес. Не ставаше въпрос за свалка, а за човешки интерес, макар и проявен от мъж към жена. Имаше разбира се и показан сексуален интерес. Чувствах се жива. Всъщност се чувствах жена. Христоско естествено разбра кой и какво внимание проявява към мен, а и аз бях откровена с него вероятно повече отколкото е трябвало. Мислех си, че ако сме достатъчно близки и честни един с друг, това дори ще ни сближи. Виждах се с другия мъж, но нямах връзка с него или по-точно имах някакъв вид приятелство - можехме да говорим с часове за музика, за книги, за възпитание на децата, за политика, за филми, за психология, за спорт... за всичко. Чак тогава усетих за колко неща не съм можела наистина да говоря с Христоско. Той реши, че връзката ми е сексуална и колкото по-откровена бях с него и буквално си разголвах душата, толкова по-мнителен ставаше и ми измисляше провинения.
Това го накара да направи някои противоречиви неща - от една страна най-сетне ме забеляза като жена, от друга, наред със засиления интерес към мен, имаше много активен интерес към няколко други жени - едната му е приятелка от повече от 20 години и винаги е била влюбена в него, още една която му беше душеприказчик и няколко студентки. Чаках доста време интересът му да изкристализира в някаква посока и да стане еднозначен - към мен или към някоя от тях. Това обаче не се случваше - ту аз, ту една, ту друга му беше интересна... Междувременно ми постави ултиматум да прекъсна всякакви контакти с другия мъж или ще ме напусне. Казах му, че не искам да живея с усещането, че ме дебне и контролира, че съм тук до него и искам да остане, защото ми вярва и иска мен, а не по някакви други причини. Остана, но каза, че го прави за да не се разделя с децата.
Някъде в този период имаше много неща - караници, сълзи, разговори, какво ли не. Имаше и много интимни (дори нямам предвид сексуални) моменти между нас, в които споделяхме някои много дълбоки свои тайни. Така стигнахме в разговорите си до история от преди 10 години, когато бях бременна с Ани и... той настояваше да не раждам второ дете. Аргументът му беше, че... е твърде голям ангажимент. Предполагам истината е, че вече е усещал, че не ме обича както някога и още едно дете в неговото съзнание е означавало по-голямо (и за повече години) обвързване с мен, нещо като отлагане на момента, в който децата са вече големи и затова може да се разделим. Тогава, преди 10 години, аз не му оставих избор дали да имаме дете или не. Единственият му избор беше дали да участва в отглеждането на двете ни деца или не. Говорейки за тази история, той ми каза "Няма да се извинявам и няма да се оправдавам. Тогава съм мислел така. Сега мисля друго."
И така, миналата година аз забременях отново. Едва ли не за да проверя дали наистина сега мисли друго. За няколко дни бях безумно щастлива. Мислех си, че каквото и да е станало или да не е станало, кой каквото и да си е мислил, че другият иска или е направил, всичко това е толкова незначително на фона на събитието още едно наше дете, че просто не съществува. Казах му, че съм бременна. Отговорът беше: "Аз внимавах, някой друг не е внимавал, не е от мен. Освен това аз съм влюбен в Яна (една студентка)" и още: "Имаш ли достатъчно пари за аборт?". Нищо друго.
Много мислих какво да правя. Много се изкушавах да си родя детето, да се разделя с него и да си гледам децата сама. Отказах се най-вече за да не превръщам Вили и Ани в нещо като полумайки на бебето, преждевременно пораснали и поели върху себе си тежестта да помагат на майка си, вместо да живеят своя живот. Ако го бях направила, Виолета нямаше да иска да учи някъде извън Варна като завърши, а щеше да остане, да си търси работа, за да ми помага финансово... Ей такива мисли ми се въртяха в главата. Взех най-трудното решение в живота си. До последния миг бях готова да се спра, само ако беше направил и най-малкия намек, дори ако беше казал например: "Нека да помислим" или поне "Дали е безопасно за теб?" Чаках този най-малък намек дори по пътя в колата, докато ме караше към клиниката... Събудих се от упойката плачеща. Вечерта на този ден Христоско прекара на компютъра в чата с Яна, уговаряйки си среща с нея на следващата сутрин. Да, това беше решение, което аз взех. Сама. Той ме остави сама в такъв момент. Избяга от отговорността. После ми каза: "Ти сама си го реши, не съм аз".
След това повече не му позволих да ме докосне. Не можех дори да си го помисля. Не беше до мен в момента, в който имах най-голяма нужда. Дори да се окажеше, че пак ще решим същото, не биваше да ме оставя сама. Мисля, че тогава разбрах, че никога не бива да разчитам на него. Зададох си някои въпроси. Запитах се какво още трябва да се случи, за да се отърся от илюзиите си относно него?
След около три месеца си разреших връзка с другия мъж. Харесвам го. Няма да се хвърлям на врата му и да се поставя в подобна ситуация, но го харесвам. Човешкото общуване и разбиране обаче са някак водещи в отношенията с него, не толкова мъжко-женските отношения, поне за мен.
Христоско в момента е много влюбен в нова жена, която, по ирония на съдбата е с две деца и май в процес на развод и той я утешава от всички неща, които нейният съпруг й е причинил... правейки на мен същото. Вече си е намерил апартамент, чакам да се изнесе скоро. Дори не ми казва къде е, очевидно няма да ми го покаже. Предполагам, че са го избирали и ще го обзавеждат двамата със Златка (така се казва). Той ми каза, че много съжалявал и сега щял да си поправи грешките. Очевидно обаче в неговите представи те трябва да се поправят спрямо него, а не спрямо мен. Т.е. съжалява не за мен, а за загубеното с мен време. Това ще поправя.
Тъпото в цялата история е, че той все пак е голямата ми любов. Обаче не мога да понеса да е наоколо. Буквално физически страдам, ако го виждам. Треперя, бях припаднала веднъж... Буквално броя дните вече и чакам да се изнесе.
Не мисля, че само той е виновен. В никакъв случай. Той просто прояви малодушие и вместо още преди години да ми каже, че не ме обича, да изтърпи периода на плач и увещания, какъвто щеше да има и след това и двамата да подредим живота си и да запазим близост (в смисъл на приятелство), той самият се е насилвал да е с мен. И двамата положихме усилия да се получи, но истината е, че сме много различни.
Освен това той е силен, когато трябва да застане срещу мен, но не и когато трябва да застане до мен. Аз от своя страна проявявам най-голяма сила, когато трябва да надвия себе си, да поема тежестта върху себе си, но никак не ме бива в противопоставянето и в прехвърлянето на тежестта. Предполагам затова преди 25 години имах автоимунно заболяване - то е израз на същата нагласа на самоизяждане, саморазрушаване, самонаказване. В този смисъл впрочем с него бяхме "добра" двойка - взаимно сме се подхранвали и удовлетворявали. Нещо като садистично-мазохистична двойка, но не в сексуален смисъл. В крайна сметка той е човекът, чрез когото явно се уча как да преодолея именно тази своя нагласа.
Това е накратко моята история. Това е нещото, което затаявах и затова не се появявах дълго време тук. Това е грехът, който изповядах тук сега. Това е изборът, за който ще трябва да намеря начин да си простя, за да продължа да живея без да се саморазруша.
! Със сигурностняма да ходя на лекар в понеделник 
. Прекарвам си един спокоен уикенд - малко чистене, малко учене (викане по Яна 
- онзи ден детето ми каза, че съм много нетърпелива, че не бива да я пришпорвам, защото тя сама си определяла темпото на учене. И е права, ама много е права - наистина съм припряна 
. Никога до сега не съм правила, така че ще съм леко извън зоната си на комфорт 
.
. За щастие към 12 всичко си дошло по местата и купона е продължил до 7 сутринта. 
