"Малка червена количка
Ако трябва да бъда съвършено честна, първият месец беше истински рай. Джийни, Джулия и Майкъл бяха съответно на шест, четири и три, когато в деня на развода ми се преместихме от щата Мисури в родния ми град в Северен Илинойс, и аз бях напълно доволна, че си намерихме място, където отсъстваха постоянните разправии и грубости.
Само месец по-късно обаче открих, че старите приятели и съседи много ми липсват. Липсваше ми и хубавата, модерна тухлена къща, стил „ранчо" в едно от предградията на Сейнт Луис, особено след като сега обитавахме паянтова, варосана къща на 98 години, за наема на която оскъдният ми следразводен бюджет едва стигаше.
В Сейнт Луис имахме всички удобства: пералня и миялна машина, сушилня, телевизор, кола. Сега нямахме нито едно от тях. След първия месец, прекаран в новия ни дом, усещах, че сме минали от удобството на средната класа към паниката, типична за живеещите в мизерия.
Спалните на горния етаж в нашата дребна къща дори не се отопляваха, но децата сякаш не го забелязваха. Студеният линолеум под босите им крачка само ги караше сутрин да се обличат по-бързо и вечер да се мушват по-бързо в леглата.
Когато пред декември вятърът взе да вее през всички прозорци и врати в старата паянтова постройка, аз се оплаквах от студа. Децата обаче само се кикотеха, когато ставаше дума за „Ветровитите местенца из къщи" и се гушеха под дебелите юргани, които леля Бернадин ни донесе още щом се нанесохме.
По въпроса за телевизора щях направо да откача.
- Какво ще правим вечер без любимите си предавания? - питах се аз.
Страдах, че децата ми ще изпуснат всичките специални коледни предавания. Но трите ми деца бяха доста по-оптимистично настроени и изобретателни от мен. Измъкнаха всичките си игри и вкупом ме молеха да играя с тях на карти и на дама.
Сгушени на куп върху охлузения сив диван, който ни бе оставил хазяинът, ние четяхме книжка след книжка, взети от местната библиотека. По тяхно настояване слушахме плочи, пеехме песни, пукахме пуканки, сглобявахме великолепни кули и играехме на криеница из разхвърляната стара къща. Децата ме научиха да се забавлявам и без телевизор.
Един ледено студен декемврийски ден, само седмица преди Коледа, след като бях изминала пеша две мили от временната ми почасова работа в един магазин за каталожна продажба, се сетих, че тази вечер е ред за седмичното пране. Бях капнала от мъкнене и избиране на чуждите подаръци за Коледа и ми беше малко мъчно, че не мога да си позволя да купя почти никакви подаръци за собствените си деца.
Веднага щом прибрах децата от дома на жената, която ги гледаше, натрупах четири огромни панера с мръсни дрехи в малката детска червена количка и четиримата се запътихме към пералнята, която се намираше на три пресечки от къщата ни.
Там се наложи да чакаме да се освободят перални, после за маси за гладене и сгъване. Прането, сушенето и подреждането ми отне необичайно много време.
Джийн ме попита:
- Мамо, носиш ли ни бисквити или стафидки?
- Не. Ще вечеряме веднага щом се приберем вкъщи - троснато отвърнах аз.
Майкъл беше залепил носле на замъгления от парата прозорец.
- Виж, мамо! Вали сняг! Какви големи снежинки!
Джулия се обади:
- Улицата е мокра. Снежинките са само във въздуха, а на земята ги няма!
Техният ентусиазъм само ме разстрои допълнително. Сякаш студът не ми стигаше, ами сега трябваше да се борим със снега и кишата. Още не бях разопаковала кашона с ботушите и дебелите ръкавици.
Най-сетне чистото и подредено пране беше събрано в панерите, а панерите наместени два по два в количката. Навън беше тъмно като в рог. Кога стана шест и половина? Нищо чудно, че бяха гладни! Обикновено вечеряхме към пет.
С децата се придвижвахме с мъка в студената зимна вечер и се пързаляхме по кишавите тротоари. Малката ни процесия от трима дребосъци, кисела майка и четири панера току-що изпрано пране в старата червена количка се придвижваше бавно, студът хапеше лицата ни.
Пресякохме оживената широка улица на кръстовището. Когато стигнахме отсрещния тротоар, предните колела на количката се подхлъзнаха на леда, количката се обърна на една страна и всичкото пране се изсипа в една черна кална локва.
- Не! - отчаяно изстенах аз. - Джийн, дръж панерите! Джулия, хвани количката! Майкъл, качи се на тротоара!
Натъпках мокрите кални дрехи обратно в панерите.
- Не мога повече! - изкрещях аз.
От очите ми рукнаха гневни сълзи. Не можех повече да бъда бедна, без кола, без пералня, без сушилня. Не можех да понасям това време. Не можех повече да бъда самотна майка, която да носи цялата отговорност за три малки деца. И без всякакво съмнение мразех Коледните празници.
Когато пристигнахме вкъщи, отключих вратата, хвърлих чантата си в другия край на стаята и се отправих ядосана към стаята си, за да се наплача на спокойствие.
Хълцах и хлипах достатъчно силно, за да ме чуят децата. Съвсем егоистично исках те да разберат колко нещастна се чувствам. Животът не можеше да бъде по-лош от това. Прането пак беше мръсно, всички бяхме гладни и уморени, а аз още не бях започнала да приготвям вечерята и нямаше никакви изгледи за по-добро бъдеще.
Когато в края на краищата сълзите ми секнаха, седнах на кревата и се втренчих в дървената икона на Исус върху стената над долния край на леглото. Имах я от малка и я носех със себе си във всички къщи, където бях живяла. На нея беше изобразен Исус с ръце, разперени сякаш да обгърнат земята, готов да реши проблемите на целия свят.
Взирах се в лицето му, сякаш очаквах да стане чудо. Гледах, чаках и накрая рекох на глас:
- Боже, не можеш ли да направиш нещо, така че животът ми да стане по-добър?
Много ми се искаше някой ангел да слезе на облак при мен и да ми дари спасение.
Но никой не дойде ... освен Джулия, която надникна иззад вратата и ми каза с тъничкото си гласче на четиригодишно момиченце, че е сложила масата за вечеря.
От хола се чуваше гласът на Джийн, която подреждаше прането на две купчини: „Мръсно, май чисто, мръсно, май чисто".
Тригодишният Майкъл се втурна в стаята ми и ми подари току-що направената си рисунка на първия сняг.
И знаете ли какво? В този момент видях пред себе си не един, а три ангела: три малки херувимчета, изпълнени с безкраен оптимизъм, които отново ме изведоха от мрачното ми и обречено състояние и ме върнаха в света, където „утре нещата ще се оправят, мамо".
Тази година отпразнувахме една наистина вълшебна Коледа, заобиколени от много силна обич, която се проявява винаги, когато правим заедно нещо простичко. Едно е сигурно: съдбата на самотната майка никога повече не ми се струваше така страшна и потискаща както вечерта, когато прането се изсипа от червената ни количка. Тези три коледни ангелчета поддържаха духа ми силен и бодър; дори днес, двайсет години по-късно, благодарение на тях Божието присъствие продължава да изпълва сърцето ми".
Патриша Лоренц,
публикувано в сборника с разкази "Пилешка супа за женската душа"
П.П. Чела съм този разказ десетки пъти. Винаги... винаги плача на него. И то не е точно плач, а някакви силни вътрешни ридания, разтърсващи цялото ми тяло. Благодаря на прочелите го и тези, които ще изкоментират. Обичам ви, момичета!
Няма да лъжа....цял ден ми е криво и то не толкова заради парите, колкото заради усещането, че не си бил достатъчно добър и конкурентен 
Ще ми мине де.Както стана ясно и от разказа има далеч по- важни неща!
