Откакто разумният човек броди по тази земя, той следва своите инстинкти.
Колкото и умен да става през хилядолетията!!!
Инстинктите – на тях дължа удоволствието да пиша това. Бих ограничила още малко плъзгача на филтъра, за да стигна неговия минимум, в чийто край ще стои един единствен инстикт – онзи, който може да се опише като ехо от нас, което се носи под някаква форма на вълна през вековете..... инстинкта за размножаване.
Живеейки през 21-и век е редно да намеря доста по-елегантен и приемлив израз за размножаване...., но се сещам основно за „секс“ и .... (тази втората дума ми е неудобно да я напиша
)... ЛОШО..... лошото е, че може и да ставаме по-смарт, но правейки го,
категорично се превръщаме във все по-метафорични версии на хомо сапиенс.
Откакто се помня обичам животните. През дома ми в Горна Оряховица са минали няколко аквариума с рибки, поне 2 котки, 1 куче, около 10-ина котила хамстери, 2 папагала, няколко зайци... Винаги имаше животинка, на която да обръщам внимание и да се радвам. А единствената радост, която се процеждаше в сърцето ми, щом хванех омразния влак за омразното ми село, беше мисълта за
Джени и
Лори,
Сивко,
Чеко и
Пухи.... двете ни кучета и трите котки там....
Така и през годините не срещнах по-голямо доволство от тяхното, когато застанала до пътната врата, дрънчах веригите и катинарите, за да отключа. От другата страна на паянтовата дъсчена порта звънливият лай на Джени и Лори завинаги вклини в мозъка ми кристалният звук, който само най-искрената радост може да произведе. Като малки, прозрачни стрели, които двете кучета щедро изстрелваха от себе си към човека, когото очевидно очакваха.... И как ли не.... след като дядо почина, те останаха съвсем сами ... за по 2-3 дена или по 5 дена..... докато отидем да ги нахраним.
Като нарисувана с тежки минерални бои е картината на знойните лунни нощи, които се настаняваха над моето село. Спомням си с цялата си същност и от това косъмчетата на ръцете ми настръхват, топлината на летния ден, разтворила се в покоя на мастилената вечер... Полунощ наближава, щурците са преполовили рецитала си, от огъня, който направи от картофите най-голямата пържена вкусотия, е останала само тънка ивичка бял пушък..., аз съм седнала по турски насред двора на нашата къща (повече откъм осветената част, отколкото от тъмната, от която винаги очаквах да изскочат мечки), а Джени и Лори са разположили блаженно главите си върху бедрата ми... Затворили са очи... едва ли спят. Но... със сигурност усещат онова, което и аз чувствам – доверието помежду ни, щастието да сме заедно, спокойствието да имаме цялото време на света...
Отпускам се и аз назад – ей така направо върху зажаднялата пръст (после ще чистя мравките от пазвата си) и поглеждам нагоре..... Луната е красавица... и е толкова нависоко, а и ореол си има – точно като принцеса. Лекият полъх на вятъра донася сухото пращене на почти изсъхналите листа на царевицата.... не много далеч в градината се стрелка крясък, жабите скачат във водата на каменното корито на герана... природата живее свой собствен живот... Мислите ми ме отнасят далеч, там някъде, където искам да бъда... и почти пристигнала на спирката любов от пътешествието в моето въображение, нещо меко погалва дланта ми... Пухи е дошла при нас на двора – тя не се страхуваше от кучета. И се настанява току до лицето ми... намесва главата си до моята и притихва.... Със сигурност, ако беше ден, Лори щеше да дойде и да я подуши, да я подкани да играят.... Но сега блаженството е завладяло всички ни и вяло помахване на опашка регистрира появата на Пухка....
Тези спомени са толкова назад във времето, толкова дълбоко в мен и така болезнено близки...., че дори и сега усещам очите си да парят... И колкото и да тъгувам за това така безвъзвратно отминало вереме, толкова повече си давам сметка...., че никога в съзнателния си живот не съм получавала по-искрена, по-непресторена, по-предана любов от тази на животните.
От тях съм взела това, което никой човек не е в състояние да ми даде.
За добро или за зло.
Вярност, чистосърдечност, привързаност, отдаденост, състрадание, обещания.... Не си спомням да съм прочитала в очите им похот, задни мисли, желание за облага, предателство, яд, гняв, лъжа, двуличие.....
Да, връзката помежду ни почва с храната..... както стана и с Тигруша от снимката по-долу..... В един слънчев ден почнах да ѝ нося храна пред нашия вход. Но с днешна дата тя идва при мен просто за да я погаля, да ѝ кажа нещо, да чуе гласа ми...., а беше време, когато се страхуваше и бягаше надалеч от мен. Сега се чувствам горда, че съм спечелила котешкото ѝ доверие и толкова съм благодарна за него, колкото и за близостта ни, за „лъвските“ скоци от радост, с които тя тича към мен, види ли ме.....
Мисля си (често напоследък)... кое е онова, което в моя дом ме радва?! И защо поовехтелите тапети и смотания диван в хола все още са там, където са били и преди 10 години?!? И защо ги „виждам“ колко са остарели, започвайки да пиша настоящето?!?! Защото..... защото едва ли ще погреба някога онази Анелия, която бях на 15-16 години....., която мразеше селото си, но обожаваше простора и свободата му... дори и самотата на дългите летни дни, в които лайката, разтопена от безмилостното слънце, разливаше сладостна, лепкава река от благоухание, примесено с пепел.... Там някъде, насред нищото срещнах най-голямата любов и най-трескавото щастие да бъда очаквана с нетърпение, с желание... като някой много важен..... и всъщност единствен... важен.
Ами.... да - истина е!!! Всичко онова, което ме радва у нас, е живинката..... децата, котките, цветята ми.... не стените, не вратите, не секцията или портмантото. Случва се, когато китайската ми роза ме дари с огромната, ярко червена фуния на цвета си да... ѝ кажа две-три приказки за това колко е красива и същевременно нежна... Тя е едно много крехко и кратко щастие, чиито наситено червени цветове живеят само около 8 часа... Редовно говоря на Пухи и Арти за това, че са най-любимите ми котки на света..... Всъщност по цял ден им говоря дори понякога може би им досаждам.... На Тигърка, Тигруша, Белушка и Кеймбридж – котките пред блока, не пропускам да кажа, че са най-красивите котки на света.... Боя се, че ако забравя да направя всичко това, затворя ли вечер очи, никога повече няма да отпътувам към магичните, плувнали в горещина нощи на най-прекрасните лета в живота ми.....
Аз съм изключително общителен човек...., но има в моменти, в които чистосърдечно си пожелавам кладенеца на доверието, с което подхождам всеки път, да пресъхне, да се съсухри до малка, мизерна миша дупка и да спра веднъж завинаги да чувствам бездънното разочарование от човека отсреща......