Здравейте, момичета!
Обещах на Цвети, а и на себе си, да напиша нещо на тема хранене, режим, включително във връзка със здравето на Вили.
Конкретно погледнато на Вили отначало диета без житни и млечни храни ѝ се отрази чудесно. Кожата ѝ се изчисти, засия, настроението стана приятно-действено, а не изпадащо отвреме-навреме в дупки, приличащи на липса на тонус или мърлячество и мързел (според гледната точка). Тя кара така в продължение на 3-4 месеца - време, през което свикна да чете внимателно етикетите на всичко, което купува, да готви и яде неща, които преди никога не би решила да опита. После на моменти включваше пак глутеновите храни и млечните продукти, отвреме-навреме ги избягваше, пробва различни комбинации - само с млечни, но без глутен; само с глутен, но без млечни; без месо... Истината е, че почти всчико отначало имаше ефект, но той се изчерпваше с времето и при повторен опит да постигне същия успех по начина, по който беше го постигала преди, нокога не се получаваше. Почти ВСЯКА промяна, която тя предприемаше, имаше добър ефект за известно време, след което той се изчерпваше, а при опит да бъде използвана отново, никога не даваше особено забележим резултат.
Всичко това ме кара да мисля, че очевидно някак се докосваме до истината, много сме близо до нея, но не успяваме да я достигнем. Нещо липсва. И това нещо не е храна, а мисъл. По-точно: мислене.
Истината е, че каквото и да правим, ако не сменим ГЕНЕРАЛНО начина, по който мислим за нещата, за живота въобще, няма как да сменим начина, по който подхождаме към него.
Естествено, има неща, от които всички ние имаме полза - режим, редовен спорт с включване и на дихателно-сърдечно, и на мускулно натоварване, преобладаващо (но не изключително!) вегетарианско хранене, избягване на консерванти, оцветители и т.н. Не можем да минем без тези неща, ако искаме да сме здрави. Обаче... това не води непременно до здраве, не и дълготрайно и устойчиво. То е необходимо, но не и достатъчно условие.
И тук идваме до най-важното, ако искаме да излезем от спиралата на относително подобряване и отново влошаване: СМЯНА НА МИРОГЛЕДА. Какъвто и да е той, колкото и да сме добри и прекрасни като хора, колкото и да е устойчив, колкото и близките ни да ни харесват и обичат такива, каквито сме, НИЕ СМЕ СЕ ДОКАРАЛИ ДО ТОВА СЪСТОЯНИЕ С НЕГО. Не можем да очакваме да излезем от състоянието със същия мороглед. С целия спорт, с всички хранителни режими, с добавки, с каквото там щете, можем да подобрим нещата дотолкова, че да държим брадичката над повърхността на водата, за да можем да дишаме. Толкова.
Не, не казвам да не спортуваме и да не спазваме хранителен режим. Говоря за друго - ако спортът и хранителния режим са донякъде външни за нас, ако са нещо, наложено от самодисциплината и необходимостта, те имат ограничен обхват на действие, най-вече ограничен във времето. Ако обаче мирогледът ни се промени, те ще са нещо, избликващо от самата ни същност, ще бъдат за нас нещо толкова естествено, колкото да отворим очи и да вдишаме.
Разликата между наложения спорт по необходимост и този, който просто е част от начина, по който изразяваме това, че живеем, е като разликата между командното (с респиратор) и свободното дишане. Впрочем аз съм стояла дни наред на командно дишане, знам какво е. Отначало е необходимо, няма как да живеем без него. С оздравяването и със събуждането на естествените жизнени сили идва един момент, в който естественият импулс да вдишаш или издишаш се бори с ритъма, наложен от машината, която нагнетява въздух в дробовете ти и изпомпва от тях. Тогава тази машина започва да те дави и задушава, защото решава, че трябва да насили дробовете ти да се напълнят, когато те искат да издишат, и решава, че трябва да изпомпва, когато те искат да вдишат.
Проблемът с мирогледа впрочем е, че ние сме си ние и затова не усещаме нито когато сме се променили, нито когато си въобразяваме, че сме се променили, но всъщност сме си същите и повтаряме едни и същи грешки. Просто няма как да се видим отстрани сами, без чужда помощ. Единственият начин е чрез другите хора. И тук вече идва истинският проблем и с болестите, и със светогледа. Знаете стария и циничен виц, че нов бардак със стари труженички не се прави. Циничен, но много верен. Защото ако останем в същото обкръжение, в което сме живели досега, няма как да променим мирогледа си. Той е формиран сред това обкръжение и сме сред това обкръжение, защото сме с този мироглед. Единственият, ЕДИНСТВЕНИЯТ,
ЕДИНСТВЕНИЯТ начин, по който можем да променим нещо в мисленето си, е чрез нова среда и нови хора.
Не, не казвам, че трябва да зарежем семействата си, за да се променим, макар че има случаи, в които само това е начинът. Но тук нямам предвид това. Имам предвид, че се нуждаем от нова среда. Аз го наричам "втори колектив". Според мен всеки трябва да има нещо като втори колектив, т.е. среда, група,
различна от служебната и семейната среда. Това би могла да е група по танци, хор, спортен клуб, няма значение точно какво, стига да е място, където хората са различни и където С ТЯХ МОЖЕ ДА СЕ ИЗГРАЖДАТ ВРЪЗКИ. Не любовни връзки, макар че в края на краищата те са си нормални човешки връзки и няма какво да се правим, че не съществуват, а връзки, основани на топлота, разбиране, споделени общи ценности и интереси. Т.е. това трябва да е колектив, в който хората изграждат чувство за принадлежност, колкото и да са различни помежду си.
Има твърде много групи, които не отговарят на това - купчина случайно събрани хора, които просто са се записали на курс по нещо например. Това не върши работа, освен ако с времето не успеят да изградят човешки връзки помежду си, които да не се свеждат до спорадично отиване заедно на кръчма или на кафе (в това няма нищо лошо, ако зад него стои другото, човешкото, но ако е само това, то е кухо).
Впрочем нашата мечешка бърлога е чудесен пример за това, което имам предвид под "втори колектив". Ние не сме част от семействата си една на друга, макар да знаем много за тях и в доста случаи да ги познаваме. Не сме колеги в никакъв служебен смисъл. Имаме изградени човешки връзки, основани на доверие и топлота, имаме някакво чувство на принадлежност. Имаме нещо общо, някаква обща идея. И, да, приятно ни е, ако се случи да се видим и да седнем в някое заведение, но яденето и пиенето в никакъв случай не изчерпват и не придават съдържание на нашето общуване, а служат само за фон.
Мисълта ми е, че начинът да променим нещо в мисленето си, в светогледа си, е този - да общуваме интензивно с нови хора. И под интензивно общуване имам предвид не брой часове или изречени думи, а дълбочината, равнището на това общуване - дали с тези хора се обменя информация, емоция или идеи. Важни тук са именно идеите. Информация може да получим и от радиото, емоция можем да споделим и с куче или с коте. Важни са идеите. Ако се замислим, ще видим, че идеи обменяме с ограничен брой хора всъщност. С повечето хора, с които имаме контакти от типа на служебните, обменяме информация, понякога емоции и съвместяваме дейности в общо пространство или по едно и също време (колеги, клиенти), но никога не общуваме с тях на такова ниво, че да обменим идеи.
И сега стигаме до един много деликатен въпрос - хората от семейството ни. Възможно е те да ни разбират или поне да проявят разбиране и да ни подкрепят, виждайки, че започваме да общуваме с нови хора. Тук пак ще дам пример с мечешката ни бърлога и с Момчил, който дори учстваше в изграждането на този форум в самото начало (или поне имам такъв спомен, Чери). Ние и нашият "втори колектив" никога не сме били част от неговото обкръжение, но сме част от обкръжението на Ани и той очевидно я разбира в това. Възможно е обаче хората от семейството ни да проявят ревност, агресия, да станат заядливи, подигравателни (при едно наше мечешко ходене в Черни Вит преди години, когато излязохме на тревата и правихме йога, водена от Вер, а после Силвето се опита да ни научи на едно хоро, Христоско излезе от къщата за гости и пред всички ни демонсративно насочи показалец към слепоочието си, завъртя ръка и каза "Абе, то е ясно, че всичките не сте наред!"; при опитите ми да правя някакви упражнения сутрин у дома, казваше нещо от рода на "Айде, стига си се фръцкала тука!" или имитираше гротескно и цинично движенията ми, а след години каза нещо от рода на "И какво толкова постигна? Дори децата не можа да научиш да спортуват!" - интересно как да ги науча, след като виждат на какво отношение бива подложен човек, който го прави, и който отгоре на всичко се предполага, че ти е близък и държиш на него - дали биха искали и те да "получат" същата реакция?).
Не зная какво да кажа по отношение на семейството, наистина. Възможни са и двата варианта. Надявам се по-често да се случва първият. Защото аз лично не вярвам в теорията, че може в едно семейство да има един болен човек. Има болно семейство, чиято "болест" си проличава по влошеното здраве на поне един негов член (изключвам случаите с мнооооого стар член на семейството, който си отива, просто защото е свършил пътят му). Защото болестите винаги, винаги, винаги в крайна сметка опират до вътрешните ни емоции, които винаги, винаги, винаги зависят от средата в семейството. И от болестите се излиза по един от двата начина: или цялото семейство осъзнава, че има проблем и променя нещо, или "болният" човек променя семейството си. Третият начин е задълбочаване на болестта. Преди време бях чела за американско семейство с две деца, като едното страдало от тежка форма на затлъстяване. Ходили по лекари, пращали го по санаториуми, опитвали какво ли не без успех. Накрая родителите решили, че няма повече да решават "проблема на детето", а цялото семейство ще живее по начина, който е добър за това дете. Вместо да го пращат да спортува, четиримата спортували заедно. Четиримата се хранели по начина, по който трябвало да се храни това дете, изключили от семейното меню забранените за него храни и т.н.. Правели всичко единно, просто променили начина на живот на цялото семейство. Статията беше придружена със снимки от типа "преди и сега", от които се виждаше, че и четиримата са подобрили фигурата и външния си вид, като най-забележимо разбира се е направило това детето, което отначало било "с проблем". Материалът завършваше с това, че след успеха в начинанието родителите са сменили дори източниците си на доходи, защото се заели да популяризират тази идея в САЩ като участват в тренинги и семинари с други семейства с "проблемни" членове и започнали да печелят от това.
Общо взето искам да кажа, че болен член на здраво семейство е толкова състоятелно като идея, колкото болно сърце на здрав човек.
Не написах много по темата "Какво да ядем и какво не", а уж това ми беше намерението. Но пък стана ясно защо ми беше необходимо време, за да отговоря на въпроса така, както наистина мисля, че има смисъл.
Моят втори колектив всъщност не е един. Имам поне два - мечешкото ни семейство и клубът по йога и карате. Вили в момента няма точно втори колектив и това според мен е проблем. Тя има няколко много близки приятели, на които споделя много лични неща, но те са... норвежка, англичанка и италианец, и тримата приятели от престоя ѝ в Испания - т.е. все хора, с които не може да се вижда реално. Да, италианецът го видяхме във Флоренция, но това е по-скоро изключение, както ние се видяхме с Деси, Ани и Марчи в София. Тези хора са нейният вариант на мечешко семейство и аз не мисля, че те не ѝ помагат, защото зная колко е важно за мен мечешкото място и това да ви има. Но все пак Вили няма реален в смисъл на физическо присъствие втори колектив, различен от служебния кръг от колеги. И разбира се, няма гадже - нещо, което в първите месеци на еуфоричното влюбване може да замести и да измести всичко друго и всякаква нужда от втори, трети и какъвто и да било колектив.
Впрочем Вили утре ще се мести.
Вчера я взех след работа и ходихме да си купи разни неща - вилици, лъжици, ножове, черпак, тенджера, тиган, дъска за рязане, чаши, купички, чинии, кърпи за ръце... такива неща. Детето си събира дом. Купи си впрочем четири чаши за вино, както и бутилка от любимото ѝ бяло вино. И вече си покани гости за вдругиден. Така че утре ще съм шофьор и помощник-носач, защото Вили иска вечерта на 1 май да спи в новия си дом.