И така, макар и петътвечершно, да напиша онова, което обещавам....
Нели, мисля, че ако искаш да си добронамерена, такива дребнави "уточнения" можеш да ги избягваш:
Нели написа: ↑15 Мар 2022, 17:59
Хе-хе, Ани, тогава няма как да споделя дали съм имала подобни прозрения и затова ще споделя дали съм имала някакви.
Аз попитах дали някой има подобни прозрения. Което не изключва да има и някакви. Това има ли огромно значение за темата на дискусията? Можеше ли да ми отговориш без това изречение по-горе?
Едва ли. Но пък има общо с долното, което ще напиша, защото смятам да финализирам един много неприятен процес.
Нели, от октомври миналата година напрежението, което тлее помежду ни тук във форума, прави средата изключително отровна и тегава. До степен, че и малцината момичета, които останаха да влизат и пишат, вероятно вече не искат да го правят. Всъщност "вероятно" май е излишна дума. Повече подхожда дефакто. Така стоят нещата. Питах веднъж. Повторих опита да разбера какво се случва в главата ти спрямо мен. Сега не ти задавам никакъв въпрос 
. За мен вече е без значение. Но вероятно за другите - има. Ако ти можеш да си позволиш тези другите да ги изгубиш като приятели, аз - със сигурност не бих платила тази цена. Цони, Цвети, Ванчето и Ели (вероятно и Еми)... Деси на каква цена и за какво оцелява в тази престрелка - вероятно сама ще си каже. А може и нищо да не казва. Както написах - за мен вече няма значение. Време е да вземеш решение и заедно да спрем отровния тон тук.
По темата за книгата - както писах това не е тип класически роман. Не е и труд в областта на клиничната психология. Не е и наръчник за здравословен живот и промяна на съществуването. Тя е за хората, които вече са открили, че възпитание, манталитет и стереотипи ги притискат животозастрашаващо и са готови да скочат по-нагоре. Елементарно е една книга да е причината за това, но пък със сигурност може да е дълго очаквания спусък. А може и нищо да не направят. Смятам, че в 21 век освен хората, много важно нещо е свободата да избираш.
Стереотипите във възпитанието при отделните полове са присъствали, както вече писах, и в моето детство. Аз бях детето с уклон към езици и хуманитарни науки. Брат ми - математик и по точните науки. Винаги е било така. И, ако ни питаш и двамата, и ние не знаем защо. Още повече, че и двамата ВИНАГИ сме били пълни отличници в училище. Винаги. Което ще рече, че аз съм имала шестици по математика, физика и т.н. (и съм се справяла с тези науки), а той е имал отличен успех (и знания и възможност за овладяване на материала) по езици, географии, биологии и т.н. Но.... и двамата сме преживели спънка - аз с математиката в университета, а той и до ден днешен - с овладяването на английския език! Не друг език - английския. И си давам сметка, че това не се дължи на умствения ни капацитет, а на заложения и обслужен (от майка най-вече) стереотип момичетата да са с вродени хуманитарни заложби, а момчетата - с инженерни......
И при мен никога не е било толерирана изявата на женската ми същност. Лакове, гримове, прически.... Да не говорим, че аз самата се стараех да правя всичко, което можем да запишем в графата "мъжка работа" - оправях електрически ключове, сменях кранчета на чешмата в банята, отпушвах сифонии, изработвах си разни неща на работния тезгях на терасата - върху менгемето, а най-вече правех страхотни прашки, че и арбалети... Играех футбол с момчетата и бях много добра. Карах най-бързо колело - дори по-бързо и от момчетата.... В общи линии бях дива и недостижима. И непримирима. И никой не можеше (а и нямаше право) да ме спре. Най-вече брат ми - той и до ден днешен се опитва.
И тогава, в един страхотен летен ден на село..., едно от момчетата ми каза, че ме харесва и иска да сме гаджета (едва ли съм била на повече от 10 години). Аз... първо се засрамих. После се погнусих. А после се разгневих... как ли пък не ще му ставам гадже и да ме спре да гоня вятъра с колелото, да му отделям време, да не мога да бъда харесвана и окуражавана и от останалите момчета в бандата...... Честно - нещо в мен се преобърна. И съвсем тотално изгорих пътя, по който тръгваше да се изявява моята женственост......, защото май се уплаших, че някой иска да ме укроти, да ме зароби....
После в пуберитета напълнях жестоко... почнаха комплексите. Попаднах обаче на хора и на страхотен клас (главно от момичета)... и се чувствах добре, макар и дебела. А в университета всичко се промени... освен, че се чувствах дебела и добре
, бях и доста харесвана... и тогава схванах, че не иде реч за килограми..... А за нещо, което очевидно нося вътре в себе си, и съумявам да го изразя с лицето си, а и с духа си.... Имах една сериозна връзка там, но и нея прекратих пак от страх да не ме зароби някой....
Но.... все още не съм направила голямото дело, което категорично смятам, че ми е отредено да направя. И усещам, че е така. Част от причините са именно заложените в детството ми спирачки..... да не се чувствам нещо повече от другите, да не се възгордявам, да не омаловажавам останалите, да не се бъркам там, където не разбирам.... И до ден днешен майка ми ми казва следното: "Ти чуваш ли се? Как си мислиш, че можеш да станеш министър?! Хората са учили за това с години...., работили са.... Къде си ти?"
Брех!!!!! Че какво ми е, че да не мога да стана министър..... и кои "хора" са учили за министри точно?! Видяхме ги последните 30 години...... колко и за какво са учили - главно за усвояване на средства в лични сметки.... Ето затова харесвам тези новите, които в момента са на власт, като дразнят обществото с факта, че не говорят гладко, че не говорят с политически фрази, че не са лустросани политици. Ами заекват. Запъват се. И нямат готови отговори...... Но решения се надявам да имат. Иначе и те просто нямат място там, където са в момента.
Има ли нещо, на което да не съм отговорила?
